Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 171

— Не съм пиян. За последен път пих… снощи? Или преди това. Не помня. Защо?

— Не спираш да говориш.

— Искаш ли да млъкна?

— Не, изобщо нямах това предвид. Просто… това е много хубава промяна.

Едуард стигна до кръстовище. Трябваше да се замисли, за да си спомни накъде да тръгне.

— Мисля, че беше наляво.

Минаха покрай търговски център с бижутерия, фризьорски салон, студио за пилатес и магазин за осветителни тела. После покрай тухлени жилищни сгради на три етажа, до които в специално оставени пространства до входовете бяха паркирани много автомобили.

Толкова много живот. Цялата планета кипеше от живот.

Странно, когато единствената му връзка със света бе от високата му позиция на Брадфорд, той бе пренебрегвал всички тези хора, заети всеки със собствения си живот. Не че бе показвал открито презрение или пренебрежение, но със сигурност се чувстваше много по-важен поради броя на нулите отляво на десетичната точка.

Болката и различните физически проблеми със сигурност го бяха излекували от това високомерие.

— Ето го  — каза той тържествуващ.  — Знаех, че е тук.

Той паркира срещу малко ресторантче на един етаж и се опита да заобиколи, за да отвори вратата на Шелби, но не можеше да се движи достатъчно бързо заради болката в глезена и крака, а тя не го изчака. Двамата стояха на тротоара, докато в колоната автомобили по улицата се отвори пролука, пресякоха и Едуард отвори вратата, за да влезе Шелби.

Вече вътре, той вдъхна дълбоко миризмата на подправки и пиле и стомахът му изкъркори.

— Моуи ми показа това място — каза Едуард, като огледа пълните с хора маси.  — Започна да ми говори за него преди няколко години и накрая донесе храна вкъщи. Беше преди аз да… Беше преди Южна Америка.

Заведоха ги до маса в дъното на ресторанта, което бе добре за него. Той изглеждаше различен, не беше от местните, но не искаше да привлича внимание. Тази вечер искаше да бъде като всеки друг в този ресторант  — част от човечеството, нито по-добър, нито по-лош, по-богат или по-беден.

Той отвори менюто. Искаше му се да опита от всичко.

— От колко време се познавате с Моуи?  — попита Шелби, надвиквайки гълчавата.

— От години. Той започна да работи в „Ред енд Блек“, когато бе на четиринайсет или петнайсет, мъкнеше сено и чистеше оборите. Той е умен мъж.

— Той говори за теб с голямо уважение.

Едуард затвори менюто.

— Чувството е взаимно. Моуи ми е като брат в много отношения. А Джоуи, синът му? Познавам го, откакто се е родил.

Всъщност Джоуи беше причината да дойдат тук днес.

Едуард дълго мисли за израза върху лицето на момчето, докато гледаше как Шелби се справя с уплашения Неб.

Обичайно той не се месеше така в работите на хората. Но искаше да направи нещо добро за Шелби.

Преди всичко да се промени.

Сервитьорката дойде и след като поръчаха, той отпи от водата си.

— Та значи, за Джоуи.

— Да?  — Очите на Шелби бяха широко отворени и невинни.  — Какво?

Едуард въртеше вилицата в ръце.

— Какво мислиш за него?

— Мисля, че наистина е добър с конете. Никога не губи самообладание. Справя се.

— Мислиш ли, че е…