Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 168

— А, не  — той отстъпи, за да им направи място и посочи редиците монитори, клавиатурите и столовете на колелца.  — Моля.

Пийт се спусна към таблото като капитан Кърк и седна пред сложната техника, сякаш наистина разбираше кое за какво служи.

— Ще ми трябва достъп до записите. Можете ли да въведете паролата?

Лейн разтърси глава, за да се съсредоточи.

— Моля?

— Трябва ми име и парола, за да получа достъп до охранителната мрежа.

— Не ги знам.

Меримак се усмихна, сякаш бе очаквал подобен отговор.

— Най-добре ще е да ги намерите. Веднага.

— Дайте ми една минута, моля.

Той излезе в коридора, отдалечи се малко и прикри телефона си с длан. Стоеше загледан в блестящия екран и клатеше глава  — единственото нещо, което можеше да прави в момента.

Защото сега знаеше какво бе правил брат му по време на приема. По дяволите.

Лейн си пое дълбоко дъх и набра номера на управителя на „Ред енд Блек“. Едно позвъняване… второ… трето.

— Ало?

Щом чу гласа на брат си, Лейн затвори очи.

— Едуард.

— Как си, братче?

— Бил съм и по-добре. Полицаите са с мен в бизнес центъра. Имат заповед за записите от охранителните камери.

Едуард не отговаряше и Лейн попита:

— Чу ли какво казах?

— Да. И?

За част от секундата Лейн искаше да каже на Едуард да вземе колкото може повече пари в брой, да се качи в някоя кола и да изчезне от проклетия град. Искаше да крещи. Да ругае.

И искаше истината. Но му трябваше и лъжата, че всичко е наред и че брат му не е заменил самоналожения си затвор с истински само за да си отмъсти.

Лейн прочисти гърлото си.

— Искат достъп до охранителната мрежа, за да направят копие на записите.

— Дай им моите данни.

Какво, по дяволите, си направил, Едуард? Едуард, те ще открият, че си се опитал да подмениш…

— Разбрахте ли нещо, мистър Болдуин?

Меримак надникна в коридора през вратата на стаята, а Лейн каза:

— Изпрати ми ги като съобщение, става ли?

— Звъниш ми на телефон с шайба, забрави ли?  — гласът на Едуард бе спокоен както обикновено, докато диктуваше името и паролата.  — Запомни ли?

— Да.

— Знаят къде да ме намерят, ако имат някакви въпроси. Меримак ли е с теб? Онзи ден идва да ме види.

— Да, той е детективът.

Последва кратка пауза.

— Всичко ще е наред, братче. Не се тревожи.

После Едуард затвори, а Лейн отпусна ръката, в която държеше телефона.

— Имам данните, които ви трябват.

Меримак отново се усмихна.

— Имах пълно доверие, че ще съдействате. С брат ви Едуард ли говорихте?

— Да.

Меримак кимна.

— Той е добър човек. Жалко е да го видиш в такова състояние. Каза ли ви, че вчера ходих да го видя?

— Каза ми.

— Знаете ли, изобщо не прилича на вас.

Лейн заобиколи детектива и влезе в стаята.

— Някога приличаше.

* * *

Някъде далеч в Огдън Каунти, в „Ред енд Блек“ Едуард окачи слушалката на стенния телефон до кухнята точно когато Шелби влезе през входната врата на къщичката. Току-що бе взела душ, косата й бе разпусната върху раменете, за да се суши, носеше чисти дънки и риза с къси ръкави на бели и сини карета.

— Какво?  — каза тя, когато видя израза на лицето му.

— Моля?

— Защо ме гледаш така?

Той поклати глава.