Читать «Ало, чуваш ли ме?» онлайн - страница 3

Не, нищо… Мъжете просто имат железни нерви. Те могат да приемат много радост наведнъж, могат да преглътнат и най-голямата болка…

— Знаеш ли — каза той, — днес ми четоха Омар Хайям. Един древен поет. Прекрасни неща. Ето, послушай…

Тя слушаше и си го представяше. Млад, силен, хубав. Високо чело, буйна коса и четвъртита волева брадичка. Мек поглед и дълги изящни ръце. Те държат пожълтялата от столетията книга, а строгите му устни трепкат на древния текст…

Тя неволно се обърна и погледна към празното кресло.

— Ало, Мария, чуваш ли ме?… Време е да си кажем лека нощ.

— Лека нощ. — До утре.

Заспа и се събуди с мисълта за него. В електробуса си мислеше за него. На улицата, в училището. Навсякъде. Той изпълваше целия й ден.

Реши да не му задава никакви въпроси. По-добре. Нали и той е човек, един ден няма да издържи, сам ще я заразпитва. Сам ще излее душата си…

Истината не е винаги приятна. Защо ли го каза?…

Лъскавата мозайка на коридора, дневника, електробуса, раззеленелите брястове и ромона на дъжда, вечерното море… Точно в двадесет часа телефонът звънеше всяка вечер.

Дойде краят на учебната година. В последния час на последния учебен ден всяко дете й подари по стрък карамфил. Тя прегърна двадесетте карамфила — двадесет нежни телца, двадесет чифта тъжни очи и едно безкрайно очакване до есента. Прегърна ги и ги понесе към дома си.

Не бързаше. Всичко тази вечер беше нормално. Тротоарът носеше вечерните си пътници с обичайната си бързина. Приглушените мелодични сигнали на метеослужбата изпълниха майската привечер и с привичната неизменност на звука си като хилядите други делнични спътници подсъзнателно внушаваха на хората чувството за сигурност на битието. А морето беше така хубаво, както може да бъде в една пролетна вечер.

Тя се позастоя на алеята, после бавно се изкачи по стълбището до четвъртия етаж. Антрето я пое в обятията на меката си светлина. Таванът пиукна като старинен грамофон. За част от секундата автоматът блъвна невъобразима какафонична смес от десетки различни мелодии. Сетне сконфузено млъкна и я обсипа с извинения:

— Пардон… Пардон… Пардон…

Невидимият диск се въртеше и повтаряше единствената дума, която автоматът знаеше. Той я оживяваше само в един случай, когато не съумяваше да се ориентира в желанията на стопанина си, и грешеше.

Трябваше да натисне бутончето, за да го спре. Но тя го отмина, дори и не помисли за това. Влезе в хола. Пръсна карамфилите на всички страни и седна до телефона.

Помещението се изпълни с мириса на цветята. Тя го вдъхваше и усещаше сърцето си — тин-тин, тин-тин — малка тържествена камбанка, тръпнеща в предчувствие.

— Хиляди камбани — каза гласно тя. — Искам да бият хиляди камбани и всички хора да знаят…

Звън!

— Добър вечер, Мария,

— Добър вечер… Аз съм съвсем сама.

— Какво искаш да кажеш?

— Свърши училището. Започва дълга-дълга ваканция. И ето — аз съм съвсем сама. Само ти ми остана — безплътен, невидим, далечен, а може би… несъществуващ?

— Ах, какви странни хора има! Не можеш да разбереш къде е границата между опоетизацията и обикновеното суеверие… Ами, разбира се, аз съм съвсем реален.