Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 39

Изпитвах необикновена ледена яснота. Лекарите бяха двама, Филип от Акарнания и Аморг, трак, обучен в Хипократовата академия на Кос. „Тези доктори сега ще ги е страх за живота им — помислих си. — Ще се боят от моя гняв и от гнева на народа, задето не са успели да спасят царя“. Веднага ги хванах за ръцете да ги успокоя.

Филота се беше надъхал и демонстративно показваше скръбта си. Яростта ми към него ме бе напуснала, ясно го виждах какъв е, надарен воин и командир, да, ала и самомнителен и повърхностен горделивец. Разбирах и причината за предишния си бяс.

Какво престъпление бе извършил Филота ли?

Беше се усъмнил в мене.

В моя даймон, в моята съдба. Никога нямаше да му го простя.

Десет години по-късно в Индия войската за пръв път се натъкна на така наречените гимнософисти, голите мъдреци. Хефестион особено се впечатли от тези аскети и се опита да вникне във философията им. Целта на техните усилия, съобщи той, била да разположат центъра на своето същество не в смъртната част на природата си, както правят обикновените хора, а в безсмъртната — онова, което наричат „атман“ или Аза. Знам какво имат предвид, макар че не мога да го изразя толкова добре. Моят даймон беше и продължава да е толкова силен, че понякога съм обладан от него. Разговаряхме с часове за това явление, двамата с Хефестион, както и с Теламон и Кратер. Обясних им, че моят даймон, който ми беше непознат и който не разбирах и не можех да контролирам, най-непреодолимо ме е обзел в онзи момент след бащиното ми убийство.

— Това не съм аз, а същество, с което съм свързан — казах им. — Сякаш нещото, наречено „Александър“, е било съешено с мене при раждането ми, напълно завършено, и аз го откривам чак сега с възрастта, аспект по аспект. Този „Александър“ е по-велик от мене. И по-жесток. Познава бяс, който ми е непонятен, и мечти, които сърцето ми не проумява. Той е хладнокръвен и хитър, блестящ, безпощаден и безстрашен. Той е безчовечен. Истинско чудовище, но не като Ахил или Агамемнон, които са били слепи за собствената си чудовищност. Не, този „Александър“ знае какъв е и на какво е способен. Той е аз повече от самия мене и аз съм неделим от него. Боя се, че трябва да се превърна в този „Александър“ или че той ще ме погълне.

Всичко това ми се изясни до дъсчената пейка, на която лежеше трупът на баща ми. Моят гняв към Филота не беше предизвикан от обидата към мен. Сърцето ми подскочи в защита на моя даймон — със сила, която никога не бих могъл да събера сам. Стоях извън себе си, смаян от това кой съм и от възможностите, с които разполагам. Изпитвах радост и пълна увереност в себе си и в своята съдба. Осъзнах, че мога да простя всяко престъпление — убийство, предателство, измяна, — но не и съмнение. Съмнение в съдбата ми. Това никога не мога да простя.