Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 36

— Последните от Свещения отряд, Александре… някои сами отнемат живота си. Какво да правим?

8

Свещеният отряд

Оцелелите от Свещения отряд са двайсетина. Вече са разоръжени от Антипатър и Кен, отнета им е всякаква възможност да се самонаранят. Битката е свършила преди минути. Гледката е колкото страховита, толкова и сърцераздирателна. Всички, които са останали живи, са осакатени, повечето ужасно, и все пак някак си са успели да допълзят, да докуцукат или да се довлекат един друг на пясъчния бряг, дето първо беше разположена тяхната част. Самотният кипарис се издига над тях като дърво от самия ад.

Приближаваме се с Хефестион и Полемарх. Двата крака на един от враговете са смазани, несъмнено под копитата на нашите хетайри. Той е ослепен, освен другите му рани — не може да се каже точно колко са под кръвта и мръсотията, които покриват ръцете, лицето, брадата и гърдите му. Знаейки, че неговите сънародници са победени и повечето му другари са убити, този воин се повдига на лакът и умолява победителите за смърт. Около него са се сбрали няколкостотин македонци и съюзници и се дивят на ранените мъже, като че са мечки в мечкарник.

Такава гледка не се вижда и в стотици битки: мъже, които не отстъпват и се бият до смърт. Това не се случва никога. Когато се уверят, че са победени, даже най-елитните войски търсят средства или измислят начини да се измъкнат от затруднението. Свещеният отряд обаче не обърна гръб и загина. Оцелелите не се опитват да превържат раните си, някои дори ги отварят, та кръвта им да изтече в пясъка. Смели са копелетата. Това също е показателно за омразата им към нас, приемат ни за чужденци, а не за гърци.

Филота пристига от десния край на полето. Той е най-големият син на Парменион, днес командир на Филиповите хетайри и любимец на баща ми. Филота изпитва кръвна омраза към тиванците, която още повече се е разгоряла от гледката на тяхната величествена доблест.

— Вие за какви се мислите бе, за спартанците на Термопилите ли? — Той минава пред тях на високия си черен жребец Непреклонен. — Да не ни вземате за перси, копелета такива?!

Моите хора са въодушевени, каквито винаги са победителите, понеже са оцелели от смъртното изпитание. Те зяпат тези благородни тивански воини, от които преди броени минути са се ужасявали.

— Вече не изглеждат толкова храбри, нали? — извиква Филота. Прав е. — Обаче това са същите ония подлеци, дето цели два пъти се съюзяваха с варварите срещу своите гръцки сънародници и дето досега взимат азиатско злато и показват храбростта си само срещу нас! Предпочитат да превиват коляно пред персите, отколкото да ни приемат за другари и съюзници!

Заповядвам му да престане. Той ме зяпа свирепо. Виждам, че нашите хора са готови да се отдадат на мародерство. Искат плячка. Меч или щит, шлем на някой доблестен мъж.

— Стига! — нареждам аз. Филота е на трийсет, аз — на осемнайсет. Той скърца със зъби. Ще го посека на място, независимо от цялото благоразположение на баща ми към него, и Филота го знае. Царят трябва да се появи скоро, мисли си той. Филип ще отсъди в негова полза. Филота се изплюва и завърта коня си, обръща ми гръб.