Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 22

Къде е Филип? Закъснява, както винаги. Походната му палатка е цялата в кръпки, взета е от интендантството. Само небето знае къде се е дянала истинската му шатра. Нощта е ледена и ветровита, платнището плющи и плаши конярчетата и пажовете. Навън конете на вестоносците се теглят от вързалата. Вътре факлите гаснат от вихъра. Пълководците знаят, че са тук за битката на живота си срещу тиванците, които са на върха на своята сила, победители на спартанците, ненадвивани от над трийсет години. С тях е половин Гърция — атиняни, коринтяни, ахейци, мегарци, евбейци, коркирци, акарнанийци, левкадийци, подсилени с пет хиляди наемници, вербувани чак от Италия — всички с главните сили на своите войски, всички защитаващи свято огнище и земя. Днешният ден ще промени света. Този сблъсък ще реши съдбата не само на Гърция, но и на Персия и Изтока, понеже щом възтържествува тук, Филип ще се отправи към Азия, за да събори стария световен ред. Хора и животни тръпнат в очакване. Всички са уплашени, даже пълководци със сто похода зад гърба си, а зъбите на по-младите военачалници тракат от студа.

Изведнъж се разнася проскърцване на обуща и идва баща ми. Сякаш в шатрата се е появил огромен лъв. Целият настръхвам. Настроението в миг се преобразява от трепет в абсолютна увереност. Знак за това е въздишката, групово изпускане на въздух. Веднага и без да е изречена и дума, всеки разбира, че щом Филип е тук, не може да загубим. Очите ми са приковани в баща ми. Изумително е колко малко прави. Не привлича вниманието към себе си. Всъщност е сдържан. Командирите, дори великите пълководци, го следят с поглед, докато върви по кривия дъсчен под. Той дъвче една от онези пръчки сушено месо, които войниците наричат „кучи крак“. Когато влиза, един помощник му подава свитъка с плановете. Филип захапва кучия крак, избърсва едната си ръка в плаща си, а другата — в брадата си. Парменион и Сократ Червенобрадия, полковник от хетайрите, се отдръпват от походния стол на царя, един паж го премества напред. Баща ми не застава на челното място на масата, за да поеме ръководството на съвета, а се тръшва тежко на стола си. Кучият крак явно го вълнува повече от предстоящата битка. Няма думи, които да предадат силата на въздействието на това безгрижие. Филип вдига поглед към Парменион, посочва бойните планове и изрича само една дума, „Приятелю…“, сякаш иска да каже: „Прощавай за закъснението, продължавай, моля те“.

Парменион продължава. Тук трябва да отбележа още нещо. Въпреки че офицерите внимателно слушат как пълководецът повтаря инструкциите за битката, самите му думи нямат никакво значение. Капитаните са инструктирани многократно, те знаят задачите си, от ремъка до токата. В този час е важна единствено увереността в гласа на Парменион — и мълчаливото присъствие на Филип до него.