Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 24

Водихме две битки, при Ибис и Естър, форсирахме реки и след преследване, продължило два дни и една нощ, приклещихме последните четири хиляди и петстотин траки начело с техния военен вожд Тисикат в огромния горист проход между планините Хемус и Отонт. Виеше жестока виелица. Противникът държеше по-високите позиции. За да ги превземем, трябваше да минем в тил на неговата колона. Беше следобед, снегът се сипеше на парцали. Повиках Кратер при себе си.

— Нали каза, че познаваш този край?

— Познавам го, кълна се в железните ташаци на Хадес!

Той обясни, че зад възвишенията на запад имало речен пролом, по който до другата заран сме щели да стигнем до вражеския тил. Трябвали му петдесетима мъже и четири яки мулета, две натоварени с масло и две — с вино.

— Това пък защо?

— Заради студа!

На призива за доброволци се отзоваха двеста души. Мнозина, които днес командват войски, първо спечелиха мястото си в сърцето ми през онази нощ. Хефестион, Кен, Пердика, Селевк, Къдравелкото, други, отдавна мъртви. Оставих Антипатър и Аминта с основните сили, като им наредих призори да нападнат прохода. Антипатър беше петдесет и девет годишен, аз — на шестнайсет. Той не беше на себе си от тревога за мене — и от страх от гнева на Филип, ако ми се случи нещо. Разговаряхме насаме, обърнах се към него с най-нежните думи.

— Чиченце стари, утре сутрин нищо няма да ми попречи пръв да ударя врага. По-добре да го нападна в тил, отколкото фронтално.

Чак по залез-слънце успяхме да се доберем до подножието на пролома. Снегът стигаше до търбусите на конете. Бях обмислял дали да не уважа Антипатър, да пратя Теламон начело на отряда и да се върна при главните сили. Един поглед беше достатъчен, за да сложи край на колебанията ми. Нагоре се виждаха само ледени урви. Ако изобщо имаше пътека, тя бе заровена под дълбоки преспи. Виелицата бушуваше, изпълваше пролома със суграшица, мъгла и гръмовен тътен. Осъзнах, че трябва лично да водя хората. Никой друг нямаше такава воля.

Поехме нагоре. Студът беше неописуем, още по-мъчителен заради мрака и мокрите ни дрехи. Отгоре на всичко през цялата нощ в пролома вилня северен вятър, който тамошните хора наричат „рипейски“. Следвахме течението на потока, изкачвахме се в безлунната нощ по теснина от коварни камънаци и чакъл, хлъзгави от леда. Всеки път щом групата пресичаше реката, трябваше да се събличаме голи и да държим оръжията и вещите си нависоко, за да не се намокрят дрехите и обущата ни, инак щяхме да измръзнем до смърт. Заради завоите на пролома се наложи да я пресичаме единайсет пъти. Маслото свърши. Нямаше с какво да натриваме телата си. Крайниците на мъжете станаха съвсем безчувствени.