Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 203

Тук може би е мястото като очевидец да кажа няколко думи и от собствено име.

Оставям на историците оценката за царя Александър. Аз ще говоря за човека. Мнозина му приписват порока самомнителност (като че ли на негово място тези критикари щяха да са неуязвими за такова нещо), ала за мен той беше най-сърдечният и благороден мъж. Отнасяше се с мене, младежа, като с другар и войник, никога снизходително, винаги с открито сърце, лишено от притворство.

Никой не е бил по-малко впечатлен от мащабите на триумфите му от самия него. Той заявява в този дневник, че никога не е желал друго, освен да е войник. Такъв си и беше. Неуязвим за жега и студ, глад и умора, и нещо повече, за алчност и користолюбие. Безброй пъти съм го виждал да дава най-хубавото на другарите си. Ложето му беше походна койка, обличаше се светкавично, презираше всякаква украса и излишество. Зимата и лятото бяха еднакви за него, представата му за ада беше липсата на труд. Трудностите бяха неговата стихия и никога не се е стремил към спокойствие, а към изпитания и опасности. Няма друг човек, които да е бил толкова обичан от своите другари и от когото толкова да са се страхували враговете му. Нямаше нужда да държи речи и възпламеняваше сърцата на хората си (въпреки че никой не го превъзхождаше като оратор) само като се покажеше пред тях. Видът на техния въоръжен цар правеше от страхливците смелчаци и от смелчаците — герои. Неговият поход продължи по-малко от тринайсет години. Кой някога е печелил онова, което спечели той? Кой отново ще го спечели?

Думите на Александър за неговия любим Буцефал важат и за самия него: че не принадлежеше никому, дори на себе си, а само на небето.

Защо Зевс праща чудеса на земята? По същата причина кара и комети да прорязват небето. Не за да ни покаже какво е направено, а какво може да се направи.

За Александър ще добавя, че беше човешко същество, даже прекалено, понеже и славата, и невъздържаността му бяха породени от страст и благородни стремления, никога от хладнокръвна пресметливост. Духовната равнина, която обитаваше той, не беше населена от негови съвременници, а от Ахил и Хектор, Херакъл и Омир. Александър не беше човек на своето време, макар че никой друг не е оказвал толкова силно въздействие върху една епоха, а на ера на храброст и героични идеали, която сигурно изобщо не е съществувала другаде, освен в неговото въображение, родена от стиховете на поета. След смъртта му не съм чувал някой, който го е познавал, да каже и дума срещу него. Грешките и престъпленията му са засенчени от блясъка на явлението, което представляваше и което сега осъзнаваме с ужасна яснота, съкрушени от неговото отсъствие.