Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 202

В Екбатана, две години след завръщането, Хефестион заболя от треска и умря. Сякаш самата земя не можеше да обгърне Александровата скръб. За да почете своя приятел, той заповяда да издигнат паметник, който беше висок шейсет метра и струваше десет хиляди таланта. Нареди да острижат гривата на всички коне и мулета в знак на траур и дори да съборят през един зъберите на крепостите в империята, та изглеждаха тъй, сякаш плачат.

По онова време аз служех на царя като капитан в агемата на хетайрите, тъй че бях неотлъчно до него между шест и дванайсет часа дневно. Твърдя, и можете да ми вярвате, че макар успешно да се преструваше на бодър и жизнерадостен, след смъртта на Хефестион той не беше същият човек.

За пръв път почна да говори за собствената си смърт и да мисли със страх за съперничеството, което щяло да последва, като предсказваше неизбежните борби за наследството му. Тогава Роксана чакаше дете. Александър ме предупреди да се грижа за нейната и своята безопасност, понеже след неговата кончина амбициозни хора щели да намерят начини да ни злепоставят и пропъдят, ако направо не ни убият, за да постигнат собствените си цели.

Царят се завърна във Вавилон и насочи вниманието си към бъдещи походи, възнамеряваше сетне да покори под своя власт Арабия. През късната пролет на единайсетата година след преминаването си от Европа в Азия той се разболя. През следващите дни състоянието му бързо се влоши, не помагаха никакви средства, прилагани от лекарите.

Хвърлени в отчаяние от слуховете, че царят им се е споминал, и отказващи да повярват в уверенията на техните офицери, че още е жив, войниците от армията се трупаха при двореца и настояваха лично да влязат при него. Позволиха им. Александровите другари един по един се занизаха край ложето му, облечени във военните си туники. Царят вече не можеше да говори, ала познаваше всеки войник и го благославяше с очи. На другата вечер душата му напусна живота сред хората. Беше петнайсетият ден на месец таргелион по атическия календар или двайсет и осмият на дайсий по македонския от първата година на сто и четиринайсетата олимпиада.

Александър беше на трийсет и две години и осем месеца.

По никакъв начин не съм способен да опиша мъката, с която беше оплаквана неговата кончина, освен да кажа, че персите и македонците си съперничеха в скръбта, първите жалеещи заради загубата на толкова благ и милостив господар, а вторите — заради края на техния блестящ и безподобен цар.

Показателно за свръхчовешката личност и постиженията на Александър е, че след неговата смърт летописът на дните му не остана история ни за миг, а веднага премина в областта на легендите. Разпространяваха се такива измислици за неговите подвизи, каквито не са по силите на никой смъртен. Кончината му остави дупка в центъра на света. В същото време обаче неговото присъствие продължаваше да е толкова могъщо, че когато през следващите сезони поведоха помежду си жестока борба за поделянето на империята, военачалниците му можеха да бъдат принудени да се съберат мирно само при едно условие: това да е в Александровата шатра пред свободния му трон, на който лежат царската корона и жезъл. Мъжете се бояха да обидят дори сянката на Александър, за да не го срещнат отново под земята, понеже и на онзи свят със сигурност никой нямаше да го превъзхожда.