Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 172

— И това не е най-голямата беда. Най-голямата беда е, че страхът ни кара да заговорничим. Не можем да го избегнем. Аз дръпвам Птолемей настрани: „Ако дойдат за главата ми, ще застанеш ли на моя страна?“. Питаме се помежду си: да действаме ли превантивно? Трябва ли да нанесем удар преди някой друг да удари нас?

Зрението ми се замъглява. Рукват сълзи.

— С радост бих умрял, за да не чуя такива думи.

— Те са верни — потвърждава Кратер. — Подложени сме на истински ад.

Веднъж като малък се вмъкнах в бащиния ми кабинет, когато Филип съчиняваше писмо. Пажовете му се опитаха да ме прогонят, но той им заповяда да ме пуснат и ме повика при себе си. След като свърши с писането, ми даде свитъка да го прочета. Писмото беше адресирано до някакъв съюзник и трябваше да бъде отнесено от един от князете в неговия дворец. Под поздрава видях следното нареждане: „Убий мъжа, който носи това писмо“.

Когато го прочетох и го осмислих, Филип, който се беше изправил и се обличаше за вечерния прием, ми съобщи, че скоро щял да слезе долу и да се срещне със същия този човек, чиято смърт нареждаше писмото, както и с неговия баща и брат. Ужасих се и го попитах как ще се държи към мъжа.

— Ще се смея и ще пия с него, и ще го накарам да си мисли, че сме първи другари — заяви баща ми.

Тогава случайно влезе Парменион, пременен за пиршеството. Само той от бащините ми военачалници отбягваше парадната броня, от онези леките, за банкети и тям подобни. Колкото и невоенен да беше поводът, винаги носеше бойно снаряжение. Възхищавах му се за това. Парменион се приближи до баща ми, двамата се прегърнаха: усетих обичта и уважението между тях. Сетне Парменион видя, че държа писмото. Явно беше наясно със съдържанието му, разбра, че Филип ми го е разкрил, и дойде при мене.

— Александре — каза Парменион и не прибави нищо повече. Това беше потвърждение за нещо като посвещаване, осъзнах аз.

Десет години по-късно, след убийството на Филип и възкачването ми на трона, пратих такова писмо на Парменион, в което му нареждах да залови и да екзекутира за съучастничество зет си Атал. Той го направи.

Изтекли са още десет години. Този път пиша на Парменион други писма, провождам ги със състезателни камили (за да изпреваря вестта за екзекуцията на Филота), яздени от негови близки другари, та да не събудя подозрения у него. Додето чете посланията, приятелите му по моя заповед ще му отнемат живота.

— Да си цар означава да ходиш бос по ръба на острието — беше ми казала Сизигамбида.

32

Пустошта

Езикът на Афганистан е дари. Дари и още пет хиляди други. Всяко племе има своя си реч, която е непонятна за всички останали. Но пък ти го знаеш, Итане. Нали това е родината ти, тъкмо тук се сражавах с баща ти и се ожених за сестра ти.

Защо сме в Афганистан ли? Защото контролира пътя за Индия и брега на Океана. Защото тукашните вождове трябва да бъдат подчинени преди да преведа армията през Хиндукуш към Инд и Пенджаб.

Разучи дневниците от този период. Ще видиш, че армията воюва близо три години из Ария, Партия, Дрангиана, Бактрия, Арахозия и Зогдиана, без да успее да принуди врага да влезе в ни едно генерално сражение. Все бяха обсади и нетрадиционни бойни действия срещу местни бойци, които войската наричаше „вълчи воини“. (Бес вече ни се беше предал и ние го пратихме да го съдят персите.) Това бяха степни конници и планински племена, първите възлизащи на трийсет хиляди едновременно, а вторите — на триж повече, които се биеха и като армии, и като племена. Командирът им, когато имаха такъв, беше последният персийски господар Спитамен, комуто нашите хора почнаха да викат Сивия вълк заради прошарената му брада и неуловимостта му из тези каменисти и голи земи.