Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 171

Увличам се. Виждам го в очите на другарите си. Птолемей е най-проницателен от моите пълководци.

— Може ли да изложа опасността така, както я виждам, Александре?

— Заповядай.

Досега съм крачил напред-назад. Сега заемам мястото си.

Птолемей се обръща към другите пълководци.

— И ме оборете, ако греша, братя, но ме подкрепете, ако казвам истината.

Сетне ме поглежда.

— Всеки от нас вече се страхува от теб, приятелю.

Поразен съм като от удар.

— Вярно е, Александре. Повярвай. Всеки офицер изпитва същото.

Оглеждам лицата на другарите си.

— Но как, приятели? Защо?

— Страхуваме се от теб — и един от друг. Понеже сега ти, който някога беше наш другар и приятел, сякаш си се издигнал до небесата. През целия си живот сме мечтали като братя да свалим господаря на Азия. Сега ти си се превърнал в него.

— Не съм, Птолемее. Същият съм, който бях.

— Не! Как би могъл да си? — Жестът му обхваща залата, в която се съвещаваме. Тя беше принадлежала на Дарий. — Богове, виж това място! Колоните са от кедър, сводът е от слонова кост.

— Но под него пак сме си ние.

— Не, Александре! — Виждам, че е нужна цялата му смелост, за да продължи. — Като говоря искрено, рискувам да те разгневя. Ами ако приемеш думите ми зле? Утре ще ми вземеш бойната част и ще я дадеш на Селевк…

— Смяташ ли, че съм способен на такова непостоянство?

Залата се смълчава.

Филота.

Моите сънародници си мислят за нашия бивш другар, окован, очакващ екзекуцията си. И още. Неговите роднини и другари в армията: Аминта Андроменов и братята му Симий, Атал и Полемон, собственият ми телохранител Деметрий, трийсет капитани, сто лейтенанти. Трябва ли да отнема живота на всичките? Както и на Парменион, бащата на Филота?

Думата взима Пердика. След Кратер той е най-коравият ми пълководец.

— Тук се съвещаваме като братя, Александре. Не се обвиняваме. Търсим изход. Говори Птолемей, завидях на куража му. — Мълчание, сетне: — Ето какво казват за тебе хората: че се смяташ за бог…

Понечвам да възразя. Пердика ме изпреварва.

— Не това е важното — обажда се той. — Всички се смятаме. Въпросът обаче е в следното, Александре, и това крие още по-голяма опасност: всъщност ти си станал бог. Постигнал си онова, в което не е вярвал никой и даже не си го е помечтавал. — Посочва другите военачалници. — Всеки от нас има гордост, всеки познава възможностите си, всеки се смята за способен на величие. Ала всички са единодушни: никой не би могъл да постигне онова, което постигна ти. Дори баща ти. Никой от нас, поотделно или заедно. Никой човек или хора, сега или в миналото. Можеше да го сториш единствено ти. — Поглежда ме в очите. — Страхуваме се от теб, Александре. Обичаме те и се страхуваме от теб, и вече не знаем как да се държим в твое присъствие.

— Разби ми сърцето, Пердика — казвам тихо.