Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 16

Баща ми беше заел позиция на хълмчето под светилището на Алевадите. Препуснахме при него с Хефестион и Клит Черния, отличен офицер от конницата, който щеше да оглави Царския ескадрон на хетайрите, и застанахме отляво на царя, който се обръщаше към своите пълководци Парменион и Антигон Едноокия, също на коне. Другите военачалници бяха отдясно и отзад. Филип описваше как ще протече битката. Във въздуха висеше неизреченият въпрос кому ще се падне честта да се изправи срещу Свещения отряд.

Баща ми го прескачаше. Дори не споменаваше за това. Докато Антигон, който вече не можеше да се сдържа, нетърпеливо възкликна:

— Кой получава Отряда, Филипе?

Царят не му обърна внимание и продължи рецитацията си. После небрежно, сякаш отпъжда муха, каза:

— А, тиванците ли? Синът ми ще се погрижи за тях.

Това беше първият и единствен път, когато Филип каза нещо по темата в мое присъствие, като прибави само (при това се обръщаше към всички, а не конкретно към мене), че съм щял да разполагам с четири отряда тежка пехота, шест хиляди мъже, и всички хетайри.

Когато си тръгнахме, Хефестион кипеше.

— Царят ти даде прекалено много хора!

Приятелят ми се боеше, че Филип е помрачил славата ми, като ми е отпуснал толкова сериозни сили. Казах му, че не познава баща ми.

— В навечерието на битката той ще ми вземе два отряда пехотинци и половината конници. — Както и направи.

Баща ми не беше ни луд, ни опак, както смятаха мнозина, а хитър като котка. Той познаваше своите военачалници, по собствените му думи, като курва — редовните си ебачи. Познаваше и мен. И струва ми се, ме обичаше повече, отколкото съзнаваше или показваше. Ала Филип беше цар и искаше същото за сина си. Антипатър до ден днешен не ми го е казвал, понеже се опасява от гнева ми, но от друг източник знам, че когато онази нощ Филип оттеглил половината от силите ми два часа преди битката, той, Антипатър де, се възпротивил на своя господар:

— Да убиеш Александър ли искаш?!

На което баща ми отговорил:

— Само да го изпитам.

Три нощи по-късно сме при Херонея. Главните сили на врага — тиванците, атиняните и коринтяните — вече са се разположили в най-тясната част на равнината. Няколкото им отряда наемници и опълченията на Мегара, Евбея, Ахея, Левка, Коркира и Акарнания се точат през цялата нощ. Собствената ни войска пристига през целия следващ ден, първо челните подразделения, сетне главната част и накрая изостаналите.

Аз водя ескадроните си непосредствено след съгледвачите и ударните отряди. Ние сме челните подразделения, първите македонски части на бойното поле. Нашата работа е да се придвижваме пред настъпващата армия, да предупреждаваме Филип за вражеската диспозиция и за евентуалните коварства, заложени по пътя на главната войска. Няма нищо тревожно. Гърците са пред очите ни, чакат ни да се приближим и да си ударим челата с тях. Ние пропъждаме изпратените напред в разреден строй вражески отделения и завземаме подходящ лагер. Заповядвам на конниците от ударните отряди да се разгърнат в равнината и да завардят фронта за цялата армия. Когато пристига всяка следваща част, интендантите я насочват към съответното й място.