Читать «Ако червеният убиец» онлайн

Още бях натъпкан до ушите с анестетици и само части от паметта ми функционираха.

— Колко време съм бил мъртъв? — попитах.

— Около десет часа — отвърна ми един от брахмините.

— Как умрях?

— Не си ли спомняш? — попита най-високият брахмин.

— Още не.

— Ами ти с взвода си бяхте в окоп 2645Б-4. На зазоряване цялата ви рота извърши фронтална атака, опитвайки се да завземе следващия окоп. Номер 2645Б-5.

— И какво стана?

— Ти спря няколко картечни куршума. От новите, с ударни глави. Сега спомняш ли си? Един се заби в гърдите ти, а други три в краката. Когато лекарите те намериха, ти бе мъртъв.

— А завзехме ли окопа? — попитах аз.

— Не. Този път не.

— Ясно. — Паметта ми се завръщаше бързо с отминаването на ефекта от анестезията. Спомних си момчетата от моя взвод. Спомних си окопа. Старият 2645Б-4 бе мой дом близо година и беше доста хубав като такъв. Врагът се опитваше да го завземе и нашето сутрешно нападение всъщност беше контраатака. Спомних си как картечните куршуми ме разкъсаха и прекрасното облекчение, което почувствах при това. И си спомних още нещо…

Аз седнах.

— Хей, я почакайте! — възкликнах.

— Какво има?

— Мисля, че горната граница за възвръщане към живот беше осем часа.

— Техниката ни се усъвършенства непрекъснато — каза ми един от брахмините. — Непрекъснато. Сега горната граница е дванадесет часа, само ако няма някаква мозъчна повреда.

— Е, хубаво — казах аз. Сега паметта ми се беше възвърнала изцяло и аз осъзнах какво се беше случило. — Все пак вие сте допуснали сериозна грешка, като сте възкресили мен.

— От какво се оплакваш, войнико? — попита ме един от тях с глас, какъвто само един офицер може да придобие в службата.

— Прочетете личния ми знак — казах аз.

Той го прочете. Челото му, което можех да виждам над маската, се намръщи.

— Това е необичайно — каза той.

— Необичайно! — възкликнах аз.

— Виж, ти беше в окоп, пълен с мъртви — каза ми той. — Казаха ни, че на всички им е за пръв път. Заповедта ни беше да върнем живота на всички.

— А вие не прочетохте ли първо личните ни знаци?

— Пропуснахме. Нямаше време. Наистина съжалявам, редник. Ако бях знаел…

— По дяволите, искам да говоря с главния инспектор.

— Наистина ли мислиш…

— Да, наистина — настоях аз. — Аз не съм окопен адвокат, но наистина съм прав. И имам право да се срещна с ГИ.

Те зашепнаха помежду си, а аз се огледах. Брахмините бяха си свършили доста добре работата. Не чак така, както го бяха правили през първите години на войната, разбира се. Сега присадената кожа беше сложена по-небрежно и се чувствах леко изстърган отвътре. Освен това дясната ми ръка бе с около пет сантиметра по-дълга от лявата, заради лошо скрепване на ставите. И все пак бяха свършили добра работа.