Читать «Акелдама» онлайн - страница 4

— На табличката му пишеше „разбойник от Кариот“ — продължи Клиострат. — Искам тялото му.

— Твой е — отвърна Симплициус с жест, сякаш хвърля оглозган кокал на гладни кучета.

Клиострат взе папируса си и почтително се оттегли.

— Ако искаш, вземи и останалите — извика му в гръб Симплициус. — И без това няма къде да ги погребваме… — сухият му смях изпроводи Клиострат чак до външната врата.

* * *

Клиострат, робът Язон и един римски войник бяха дошли до кръста да вземат тялото на разбойника от Кариот. Язон носеше дървена стълба, а войникът — щипка за вадене на пирони. Гърбавият роб постави стълбата върху вертикалната греда на кръста и понечи да се качи, когато на земята се размърда някаква парцалива дрипа.

— Не го пипай! — чу се креслив глас и един запратен камък улучи Язон в лицето. Робът измуча и отскочи назад. Плюеше с окървавена уста избитите си предни зъби.

Парцаливата дрипа се бе превърнала в малко момченце с бръсната глава, което настръхнало повтаряше: „Не го пипайте! Не го пипайте!“

Войникът се оказа по-съобразителен и в суматохата успя да хване детето в гръб. Малкият Йосиф се мяташе и крещеше:

— Не го пипайте!… Той рече, че ще възкръсне от мъртвите… на третия ден от смъртта си…

Войникът и Клиострат вързаха Йосиф, за да не им пречи. Докато затягаха кожената връв около китките му, хирургът попита:

— Кога е умрял този? — и посочи към кръста.

— Комендантът оставя телата да гният, не ги погребва — за назидание — войникът се замисли и после добави: — Този май умря преди две седмици…

Така трябва да е било — плътта смърдеше ужасно и тялото на разбойника се бе раздуло от газовете като балон.

Язон и войникът свалиха тялото от кръста. Клиострат огледа трупа. Върху голото теме на мъртвия, сякаш жигосан, личеше отпечатък от човешка длан.

— Какво е това? — попита с изненада Клиострат.

— Когато се е разделял с тях, учителят им ги е благословил с длан върху главите им… — отвърна вързаният Йосиф. Беше се умирил и не викаше. Клиострат погледна инстинктивно към голата глава на детето, но там нямаше отпечатък.

— Кой е той? — попита хирургът.

— Не знам… — отвърна Йосиф плахо. — Хората говорят, че е най-големият звяр, когото земята някога е раждала… Че е върналият сред човеците Сатанаил… Убивал е както ваши, така и наши… Но той ме спаси. Спаси ме от глада и смъртта… За мен той е най-святият мъж на белия свят… Той е моят ангел и бог… Когато беше в затвора на крепостта, отидох под прозореца на килията му. Той ми рече, че като умре на кръста, ще възкръсне на третия ден от мъртвите… Хвърли ми през решетките нещо, написано на гръцки. Сам го е писал… Аз не мога да чета. Ако ме пуснете да си ида, ще ви го дам.

Клиострат, който внимателно слушаше разказа на момчето, прошепна:

— Дай ми го и тогава ще те пусна да си вървиш.

— Истина ли казваш? — в очите на Йосиф плаха надежда смени съмнението.

— Истина — отвърна с леден поглед хирургът.

— Ей там, под кръста, съм скрил една торба… — Йосиф посочи с очи. — Вътре е…

Клиострат отиде до указаното място. Порови и намери торба от ярешка кожа. Бръкна вътре и извади свитък, изпъстрен със ситни букви. Момчето се оказа право — беше на гръцки. Клиострат разпъна свитъка. Най-отгоре пишеше: