Читать «Азазел» онлайн - страница 121
Борис Акунин
Пръстите на баронесата пробягаха по полираната повърхност на кутията и сякаш случайно натиснаха малко кръгло копче.
— Това е, мило момче. Остават ни две минути. Ще си отидем от този свят заедно. Съжалявам, но не мога да ви оставя жив. Ще напакостите на децата ми.
— Какво е това? — изкрещя Фандорин и сграбчи кутията, която се оказа доста тежка. — Бомба ли?
— Да — кимна със съчувствие лейди Естер. — Часовников механизъм. Изобретение на едно от талантливите ми момчета. Сглобява такива кутии с трийсетсекундни закъснители, има и за по два часа, дори за дванайсет часа. Няма начин да отворите кутията и да спрете механизма. Тази мина е разчетена за сто и двайсет секунди. Ще загина заедно с целия си архив. Животът ми свърши, но все пак успях да сторя много. Има кой да продължи делото ми, има и кой да каже добра дума за мен.
Ераст Петрович се опита с нокти да измъкне копчето, но не сполучи. Тогава се хвърли към вратата и я заопипва с пръсти, заблъска я с юмруци. Кръвта кънтеше в ушите му, отмервайки отлитащото време.
— Лизенка! — простена отчаяният Фандорин, видял смъртта в очите. — Милейди! Не искам да умирам! Аз съм още млад! Влюбен съм!
Лейди Естер го гледаше със състрадание. В душата й явно течеше някаква борба.
— Обещайте ми, че няма да си поставяте за цел в живота да преследвате моите деца — тихо издума тя, гледайки Ераст Петрович в очите.
— Заклевам се! — възкликна той, готов в този миг да обещае всичко. Настана мъчителна, безкрайно дълга пауза. Накрая по лицето на милейди се плъзна мека майчинска усмивка:
— Добре, момчето ми. Живейте. Но побързайте, разполагате с четирийсет секунди.
Тя мушна ръката си под масата и медната врата със скърцане се отвори навътре.
Хвърлил последен поглед към неподвижната беловласа жена и люшкащия се пламък на свещта, Фандорин с гигантски крачки хукна през тъмния коридор. От скоростта се удари в стената, на четири крака изкатери стълбата, изправи се, с два скока прекоси кабинета.
След още десет секунди мощен тласък едва не откъсна от пантите дъбовата врата на пристройката и млад мъж се сурна с разкривено лице надолу по стъпалата. Той изтърча по тихата сенчеста улица до ъгъла и чак там спря да си поеме въздух. Обърна се назад и замря.
Секундите минаваха, но нищо не се случваше. Слънцето все тъй благодушно позлатяваше листата на тополите, рижа котка дремеше на пейката, някъде из дворовете кудкудякаха кокошки.
Ераст Петрович се хвана за бясно туптящото сърце. Излъган! Преметнат като хлапак! Изнизала се е през някой заден вход!
Той заръмжа от безсилна ярост и сякаш в отговор сградата се обади със същото ръмжене. Стените й потрепериха, покривът едва забележимо се разклати и някъде изпод земята се дочу утробното бучене на експлозия.