Читать «Азазел» онлайн - страница 119

— Каква изба пък сега? — заплашително попита Ераст Петрович и вдигна оръжието, като че искаше наистина да приключи с портиера на място.

— Ей туканка на, вървете след мен — скокна онзи, пак поведе Фандорин към кабинета на баронесата на първия етаж и току се обръщаше през рамо. — Веднъж по случайност издебнах да ги видя. Щото тя не даваше да припаря. Нямаше ми доверие. Ами че как — руснаци хора сме, православни души, не сме от ингилизки сой — Тимофай се прекръсти. — Само Андрей го пускаше там, мене — хич!

Той отърча зад едно високо писалище, врътна някаква ръчка и то изведнъж се плъзна встрани, откривайки малка медна врата.

— Отваряй! — нареди му Ераст Петрович.

Тимофай се прекръсти още три пъти и бутна вратичката. Тя се отвори безшумно, отзад се виждаха стъпала, които водеха надолу, към тъмното.

Фандорин смушка портиера в гърба и внимателно заслиза след него. Стълбата опираше в стена, но зад ъгъла наляво тръгваше схлупен коридор.

— Мърдай, мърдай! — изфуча Ераст Петрович към спрелия Тимофай.

Свиха зад ъгъла. В коридора бе тъмно като в рог. Трябваше да взема свещ, помисли си Фандорин и с лявата ръка заопипва джобовете си за кибрит, но отпред нещо изведнъж ярко светна и изгърмя. Портиерът изскимтя и се свлече на земята, а Ераст Петрович ръгна херщала пред себе си и не спря да дърпа спусъка, докато ударникът не зачатка по празните гилзи. Възцари се кънтяща тишина. Фандорин с треперещи ръце извади кибрит и драсна клечка. Тимофай представляваше неподвижна безформена купчина, подпряна на стената. На няколко крачки пред себе си Ераст Петрович видя падналия по гръб Андрю. Пламъкът трепна няколко пъти в оцъкления му поглед и изгасна.

Великият Фуше учи, че попаднеш ли на тъмно, трябва да замижиш, да преброиш до трийсет, докато зениците се свият, и тогава зрението ще различава и най-незначителния източник на светлина. За по-сигурно Ераст Петрович преброи до четирийсет, отвори очи и наистина — отнякъде се процеждаше тънка ивица виделина. Изпънал ръка с безполезния херщал, той направи крачка, втора, трета и съзря притворена врата. Слаб светлик пробиваше през процепа. Нямаше къде другаде да търси баронесата. Фандорин решително пристъпи към светлата ивица и силно бутна вратата.

Пред погледа му се разкри тясна стаичка с някакви стелажи покрай стените. Насред стаята имаше маса, сложената отгоре й свещ в бронзов свещник осветяваше изпъстреното със сенки лице на лейди Естер.

— Влизайте, момчето ми — спокойно рече тя. — Очаквах ви.

Ераст Петрович прекрачи прага и вратата неочаквано хлопна зад гърба му. Той трепна, обърна се и не видя по нея нито дръжка, нито скоба.

— Елате по-близо — тихо го помоли милейди. — Ще ми се да разгледам по-добре лицето ви, понеже това е ликът на съдбата. Вие бяхте камъчето по моя път. Малкото камъче, на което е било съдено да обърне колата ми.

Засегнат от това сравнение, Фандорин приближи масата и видя пред баронесата гладка метална кутия.

— Какво е това? — попита той.

— Ще говорим за него малко по-късно. Какво сторихте на Гебхард?