Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 80

Двамата мъже стават. Гибсън пита Знаменитостта:

— Смяташ ли, че ще си партнирате добре?

— От нея ще излезе отлична актриса. Показа емоция в момент, в който всички се опитват да покажат само увереността си, че ще се справят с ролята.

— Не мислете, че тази яхта е моя — казва Гибсън, след като вика някого да я придружи до моторницата, която ще я върне на пристанището.

Тя е разбрала посланието му съвсем точно.

15:44 ч.

— Да отидем на първия етаж да пием кафе — казва Ева.

— Но ревюто е след час. Сама знаеш как стои въпросът с придвижването.

— Имаме време за едно кафе.

Качват се по стълбите, свиват вдясно, стигат до края на коридора, охраната на вратата вече ги познава и само ги поздравява. Минават покрай витрини с бижута — диаманти, рубини, изумруди — и отново излизат на слънце на терасата на първия етаж. Всяка година една прочута бижутерска фирма наема тук площ, за да посреща приятели, знаменитости и журналисти. Луксозни мебели и непрекъснато зареждан изобилен бюфет с отбрани деликатеси. Сядат на една маса под чадър. Сервитьорът идва, поръчват си негазирана минерална вода и еспресо. Сервитьорът ги пита дали ще желаят нещо от бюфета. Благодарят, казват, че вече са обядвали.

За по-малко от две минути той се връща с поръчката.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е прекрасно.

„Всичко е ужасно — мисли си Ева. — Освен кафето.“

Хамид усеща, че с жена му става нещо странно, но ще остави разговора за друг момент. Не иска да мисли за това. Не иска да рискува да чуе нещо от рода на „напускам те“. Достатъчно е дисциплиниран, за да се контролира.

На една от другите маси е седнал един от най-известните дизайнери в света. До него е фотоапаратът му, а погледът му се рее в далечината — сякаш иска да покаже съвсем ясно, че не желае да го безпокоят. Когато някой човек, който не е наясно с нещата, се опита да го приближи, симпатична жена на около петдесет години, отговаряща за връзките с обществеността на това място, любезно моли да го оставят на мира, тъй като има нужда да си отдъхне от постоянните набези на фотомодели, журналисти, клиенти и търговци.

Хамид помни деня, когато го видя за първи път. Беше преди толкова много години, струваше му се, че е било преди цяла вечност. Вече се намираше в Париж от единайсет месеца, беше създал контакти в тези среди, беше тропал на много врати и благодарение на връзките на шейха (той може да не познаваше никого в тези среди, но пък имаше приятели на други ключови позиции) си намери работа като дизайнер на една от най-уважаваните къщи за висша мода. Вместо да прави скици въз основа на материалите, с които разполагаше, имаше навика да остава в ателието до късно през нощта, работейки за собствена сметка с мострите от материите, донесени от родния му край. През този период се наложи два пъти да се върне у дома. Първия път беше, когато узна, че баща му е починал и му е оставил в наследство малката семейна търговия с платове. Преди дори да беше имал време да помисли, разбра от пратеник на шейха, че някой ще поеме управлението. Щяха да инвестират каквото е необходимо, за да просперира, а всички права щяха да останат на негово име.