Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 20

Добре беше да приема всякакви роли — можеше един ден някой важен човек случайно да е сред публиката. Щеше да я покани на истинско прослушване. И тогава нейните дни на самодоказване щяха да свършат, а борбата й за място под прожекторите щеше да приключи.

Годините започнаха да се изнизват. Габриела се снимаше в телевизионни реклами на пасти за зъби, работеше като модел, а веднъж дори се изкуши да приеме покана от агенция, наемаща компаньонки за висши чиновници — тогава отчаяно се нуждаеше от пари, за да отпечата портфолио със свои снимки, което смяташе да изпрати на най-престижните агенции за модели и актриси в САЩ. Ала Бог пожела да я спаси. Тя никога не беше губила вярата си в Него. В същия ден й предложиха да участва във видеоклип на японска певица, който трябваше да се заснеме в Чикаго под виадукта, по който минаваха влаковете. Заплащането беше по-високо от очакванията й (очевидно продуцентите бяха поискали цяло състояние за чуждестранния екип) и с парите успя да реализира така мечтаното портфолио (наричано „бук“), което от своя страна също се оказа по-скъпо от очакванията й.

Все си повтаряше, че е още в началото на кариерата въпреки че дните и месеците отлитаха един подир друг. Можеше да изиграе Офелия от „Хамлет“ в театъра, но животът й предлагаше главно реклами на дезодоранти и кремове за подмладяване. Когато отиваше в някоя агенция, за да представи своя „бук“ и препоръките на преподаватели, приятели и хора, с които беше работила, в чакалнята се срещаше с момичета като нея — усмихнати, изпълнени с омраза една към друга, правещи какво ли не, за да постигнат нещо и да бъдат забелязани, както казваха професионалистите.

Чакаше с часове, докато дойде нейният ред. През това време четеше книги по медитация и позитивно мислене. Накрая се озоваваше на стола пред някого — мъж или жена, — който никога не обръщаше внимание на препоръките, а веднага се насочваше към снимките и не казваше нищо. Записваха си името й. Евентуално я канеха на прослушване, което веднъж на десет пъти се оказваше успешно. И ето я отново, с целия талант, който смяташе, че притежава, пред камерата и пред разни невъзпитани хора, които все бяха недоволни: „Отпусни се, усмихни се, обърни се надясно, свали малко брадичката, навлажни си устните.“

Готово — още една снимка за реклама на нова марка кафе.

А когато не я викаха? Измъчваше я една-единствена мисъл — отхвърлена бе. Постепенно се научи да живее с това, разбра, че минава през необходимите изпитания, че се проверяват нейната вяра и постоянство. Отказваше да приеме, че курсът, писмата и биографията, пълна с малки представяния на незначителни места, не вършат никаква…

Мобилният й телефонът звънна.

… никаква работа.

Мобилният телефон продължи да звъни.

Докато пътуваше обратно в миналото си и гледаше будката и момиченцето с шоколада, тя разсеяно натисна бутона за приемане на разговор.