Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 42

Опитах се да мисля, но събитията от последните два дни бяха прекалено големи, за да ми се поберат в главата, и просто не знаех откъде да започна. Затова и не съм забелязал кога колата се е промъкнала зад гърба ми. Усетих я едва когато се хлопна вратата. Обърнах се и видях Нанси зад кормилото.

— Сядай, Брад! — изкрещя тя, за да я чуя през воя на сирената.

С един скок се намерих вътре, затворих вратата и колата се понесе по улицата. Беше голяма и мощна. Покривът й бе свален и отначало ми беше странно, че се возя в кола без покрив.

Сирената млъкна. Току-що светът бе изпълнен до пръсване с адския й рев, а в следващия миг воят престана, чу се само последно слабо изскимтяване. После дойде тишината, но под огромната й пгежест в съзнанието ми все още се спотайваше виенето на сирената, сякаш не беше спряла, а само се бе отдалечила.

В настъпилата ледена тишина се почувствувах уязвим и безпомощен и ми мина абсурдната мисъл, че във воя на сирената имаше цел и стремеж към нещо. А сега, със спирането му, всичко изведнъж изгуби смисъл.

— Много ти е хубава колата — казах аз първото, което ми дойде наум. За нищо друго не се сетих, а нали все трябваше да кажа нещо.

— Татко ми я подари за рождения ден.

Колата се движеше безшумно. Долавяше се само лекото триене на гумите по асфалта.

— Брад — попита Нанси, — какво става? Говорят, че колата ти стои смачкана насред пътя, а от теб нямало и следа. Какво общо може да има твоята кола със сирената? Освен това на шосето имало и много други коли…

— Някой е издигнал ограда около Милвил — казах аз.

— Че кой пък ще строи ограда?

— Тя не е обикновена, а невидима.

Наближихме главната улица. Тълпата бе значително нараснала. Хората вървяха по тротоарите, по платното на улицата и даже през тревните площи. Нанси съвсем малко намали скоростта и сега колата едва пълзеше.

— Значи ограда, казваш?

— Да. Кола без шофьор може да мине през нея, но човек не може. Подозирам, че не пропуска нищо живо. Омагьосана стена като в приказките.

— Само това остава — да започнеш да вярваш в чудеса.

— Допреди един час не вярвах, но сега…

Излязохме на главната улица. Пред общината се бе насъбрала огромна тълпа и народът продължаваше да приижда. По улицата тичаше Джордж Уокър, месарят от „Червеният бухал“, със затъкната в колана престилка и кривната на едно ухо бяла шапка. Секретарката на доктор Фейбиън, Норма Шепърд, се бе качила върху един сандък на тротоара, за да вижда по-добре, а Буч Ормзби, собственикът на бензиностанцията, която е точно срещу общината, беше застанал на бордюра и непрекъснато триеше с парцал изцапаните си ръце.

Нанси спря пред бензиностанцията и угаси мотора.

Някакъв човек пресече бетонната площадка и дойде при нас. Наведе се и се подпря на вратата.

— Как вървят работите, приятелю? — попита ме той. Аз го погледнах и отначало не го познах, но после изведнъж си спомних. Той разбра, че се сетих, и ми се усмихна.