Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 40

И едва сега се запитах — къде ли е бил през всичкото това време? Как е възможно човек да изчезне безследно за цели десет години и после също така внезапно да се появи отново?

Тъпър изчезна през същата година, когато постъпих в гимназията — спомням си много добре, защото ни разпуснаха от училище цяла седмица, за да помагаме в търсенето. Претърсихме миля по миля всички ниви и гори, като се движехме бавно на една ръка разстояние един от друг, и накрая вече търсехме труп, а не човек. Щатската полиция прерови дъното на реката и на всички околни езера. Отряд доброволци под командата на шерифа старателно претърси с дълги пръти блатото до колибата на Пияницата. Откри безброй пънове, няколко стари захвърлени бойлера и в най-далечния край на блатото — трупа на отдавна умряло куче. Но Тъпър не се намери.

— Хайде — повторих аз, — вземи тези дрехи и се облечи.

Той приключи с броенете на пръстите и благовъзпитано си изтри брадата.

— Трябва да се връщам — каза той. — Цветята не могат да чакат дълго. — Протегна ръка и взе дрехите. — А пък моите се износиха — просто изведнъж се накъсаха и паднаха от мен.

— Преди половин час видях майка ти — рекох аз. — Тя те търсеше.

Това бяха рисковани думи, защото от чешит като Тъпър човек никога не знаеше какво да очаква. Но аз рискувах умишлено, та дано да пробудя някаква мисъл в главата му.

— А! — каза той нехайно. — Тя постоянно ме търси. Все още ме има за малко дете и си мисли, че не мога да се грижа сам за себе си.

Като че ли не беше изчезвал. Като че ли не бяха изминали цели десет години. Като че ли бе излязъл от къщи преди половин час. Нима времето не значеше нищо за него? Кой знае, може би…

— Хайде, обличай се. Аз ей сега ще се върна.

Отидох във всекидневната и вдигнах слушалката на телефона. После набрах номера на доктор Фейбиън. Даде заето.

Поставих слушалката обратно на мястото й и започнах да мисля на кого другиго да се обадя. Можех да позвъня на Хайъръм Мартин. По всяка вероятност именно него трябваше да повикам. Но не ми се искаше. Докторът бе човекът, способен да се справи с тази работа — той умееше да се държи с хората, докато Хайъръм само знаеше да ги командува.

Отново позвъних у доктора, но пак ми даде заето.

Тръснах ядосано слушалката и забързах към спалнята. Не биваше да оставям Тъпър дълго самичък. Кой го знае какво може да направи.

Но въпреки всичко бях се забавил прекалено дълго. Как можах изобщо да го оставя!

Спалнята беше празна. Прозорецът разтворен, мрежата срещу комари скъсана и Тъпър го нямаше.

С два скока прекосих стаята, надвесих се през прозореца, но от Тъпър нямаше и следа.

Обзе ме панически страх, чак ми причерня пред очите. Не мога да си обясня защо. В момента бягството на Тъпър от спалнята ми не беше кой знае колко важно. Но подсъзнателно чувствувах, че на всяка цена трябва да го открия, да го върна обратно и повече да не го изпускам от очи.

Без да се замислям, отстъпих крачка назад, засилих се и скочих през прозореца. Приземих се на едно рамо, претърколих се и се изправих на крака.