Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 38

— Не е Пияницата — казах аз. — Грант се разболя и го закараха в болницата.

Насреща се поколебаха за секунда, после гласът каза:

— Ах, да, това е господин Брадшо Картър, нали? Много мило, че се обадихте.

— Намерих телефоните тук, в бараката на Пияницата. А моят телефон неизвестно как изчезна. Освен това говорих с Джерълд Шърууд. И намирам, че е крайно време да ми разясните всичко.

— Разбира се — отговори гласът. — Значи сте съгласен да бъдете наш представител?

— Момент, много бързате. Първо ми обяснете за какво се отнася и ми дайте малко време да размисля, пък тогава ще реша.

— Вижте какво — каза гласът, — размислете и тогава ни се обадете пак. Къде казахте, че са откарали Пияницата?

— В болницата — отговорих аз, — той се разболя.

— Но защо не ни се е обадил? — попита гласът много учуден. — Ние щяхме да го излекуваме. Той много добре знае…

— Предполагам, че не е успял. Когато го намерих…

— Къде се намира болницата?

— В Елмор. Болницата в…

— Елмор ли? Да, разбира се, знаем къде е.

— А може би знаете къде се намира и Грийнбрайър?

Нямах намерение да го кажа. Дори не мислех за него. Просто изведнъж ми мина през ума — някаква несъзнателна асоциация между това, което ставаше тук, и изледванията, за които ми говори Алф.

— Грийнбрайър ли? Но да, естествено. В щата Мисисипи. Едно градче, което много прилича на Милвил. Та значи ще ни се обадите, като решите.

— Да, ще ви се обадя — обещах аз.

— И много ви благодарим. Надяваме се, че ще приемете нашето предложение.

Телефонът замлъкна.

„Значи и в Грийнбрайър също — мислех си аз. — Не само в Милвил. А може и в целия свят. Но какво става, дявол да го вземе?“

Ще поговоря с Алф, реших аз. Ще му се обадя, щом се прибера вкъщи. Или по-добре направо да отида при него. Той сигурно си е легнал, но аз ще го вдигна. Ще взема и една бутилка да си пийнем.

Взех телефона под мишница и излязох. Затворих вратата след себе си, заключих катинара и отидох при колата. Отворих задната врата, сложих телефона на пода и го покрих с шлифера, който стоеше сгънат на седалката. Това бе глупаво, разбира се, но се почувствувах по-добре, като го скрих.

Седнах зад кормилото и се замислих. Няма ли да е по-умно, ако не избързвам толкова? Така и така ще се видим с Алф на другия ден и ще имаме предостатъчно време за приказки, цяла седмица. А сега по-добре да обмисля положението.

Беше вече много късно, а трябва да стегна багажа за екскурзията и да се опитам да поспя. Бъди разумен, казах си аз. Не избързвай, помисли хубаво.

Това беше добър съвет. За всеки друг, но не и за мен. Или дори за мен, но в друг момент и при други обстоятелства. И не трябва да се възползувам от него, а да отида в мотела на Джони и да почукам на вратата на Алф. Може би тогава нещата щяха да се развият иначе. Впрочем, кой знае, на този свят няма нищо сигурно.

Във всеки случай аз наистина се прибрах вкъщи, опаковах нещата, занесох ги в колата и даже поспах няколко часа — чудя се как изобщо съм могъл да заспя. Рано сутринта ме събуди будилникът и тръгнах на път.