Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 37

Джерълд Шърууд, Пияницата и аз — какво общо може да има между нас тримата? И интересно колко още такива телефони има в Милвил и между колко още хора съществува тази неизвестна връзка?

Насочих лъча на фенера към леглото, застлано с пъстро одеяло — не бе нито събрано накуп, нито набръчкано, а грижливо оправено. После осветих още една маса, която стоеше зад леглото. Под нея имаше две големи картонени кутии. Едната беше без никакъв надпис, но на капака на другата ясно личеше името на прочута марка уиски.

Приближих се до масата и издърпах кутията от уискито. Вътре открих последното нещо, което очаквах да видя. Това не бе празен кашон, пълен с какви ли не лични вещи и дреболии, а каса превъзходно уиски.

Не вярвайки на очите си, взех една бутилка в ръце, после още една и още една — грешка нямаше, те дори не бяха разпечатани. Върнах ги в кашона и внимателно приклекнах на пода. Почувствах силно желание да се разсмея високо, макар че всъщност, като помисли човек, няма нищо смешно.

През същия този ден Пияницата изпроси от мен един долар, защото, каза той, не бил слагал капка в устата си от сутринта. А през всичкото това време под масата му се е намирала тази каса с уиски.

Нима целият външен вид и държането на нашия пияница са просто камуфлаж? Изпочупените, мръсни нокти, омачканите и изръфани дрехи, небръснатото лице и мръсният врат, навикът да проси пари за пиене, търсенето на каква да е работа, ако ще и най-мръсната, за да се прехранва — нима всичко е било измама? И ако е така, с каква цел?

Пъхнах обратно кутията под масата и извадих другата. В нея нямаше уиски, нито някакви джунджурии. Бе пълна с телефони.

Седнах на пода, зяпнал от изумление. Сега вече ми стана ясно по какъв начин телефонът бе попаднал върху бюрото ми. Значи Пияницата го е сложил там, а после ме е причакал, подпрян на стената. Възможно е на излизане от кантората да ме е видял, че идвам, и е направил най-естественото нещо, което би обяснило присъствието му там. А може просто да е проявил нахалство. И през цялото време да ми се е надсмивал вътрешно.

Не, не, веднага си казах аз, това не е възможно. Пияницата не би ми се смял. Ние с него бяхме стари, верни приятели и той не би си позволил да ми се подиграва или да ми прави номера. Това беше сериозна работа, прекалено сериозна, за да има място за смях.

Ако предположим, че Пияницата е този, който е сложил телефона, дали пак той си го е взел обратно? Да не би затова да бе дошъл вкъщи — да ми обясни как е изчезнал телефонът? Едва ли, не звучи много правдоподобно. Но ако не е бил Пияницата, значи има и някой друг замесен.

Нямаше смисъл да вадя телефоните от кутията, защото знаех какво ще видя. Аз все пак ги извадих и, разбира се, излязох прав. Те нямаха нито шайби, нито жици.

Изправих се на крака и за миг се поколебах, като гледах телефона върху масата, после се реших и вдигнах слушалката.

— Ало — обади се познатият делови глас. — Имате ли нещо да ми съобщите?