Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 28

После очарованието изчезна заедно с чудното сияние и аз отново се намерих в света, който познавах.

Почувствувах хлад в лятната нощ. Може би това беше хлад, довян от разочарованието, че ме изхвърлиха от приказната земя, от това, че зърнах съществуването на един свят, където никога не ще бъда допуснат. Под краката си усетих асфалта на алеята и видях, че черните дъбове са само дъбове, а не издялани паметници.

Отърсих се като куче, което излиза от вода, събрах мислите си и тръгнах по алеята. Приближих колата, порових се в джоба за ключовете и отворих предната врата. Почти се бях настанил, когато забелязах, че Нанси седи на другата седалка.

— Вече бях решила, — че никога няма да дойдеш. За какво говорихте толкова дълго с татко?

— За най-различни работи. Нищо важно.

— Често ли ходиш при него?

— Не. Не много често.

Странно, ала не ми се искаше да й кажа, че за първи път бях при баща й.

В тъмното пипнешком пъхнах ключа в контакта.

— Искаш ли да се поразходим с колата? Или да отидем някъде да пийнем по чашка?

— Не, благодаря. Предпочитам да поседим така и да си поприказваме.

Облегнах се назад.

— Хубава нощ — каза тя. — Чудно спокойна. Толкова рядко човек може да намери тихо място!

— Вие имате тук едно вълшебно място. Точно под верандата. Попаднах в него, без да искам. Плетеница от лунни лъчи и ухание на неземен аромат

— Това са цветята — отвърна тя.

— Кои цветя?

— Точно на забоя на алеята има една леха от чудните цветя, които баща ти намери в гората.

— Значи и вие имате от тях? Изглежда, че целият град си е засял по една леха.

— Баща ти беше най-добрият човек, когото познавам. Когато бях малка, винаги ми даваше цветя. Мина ли покрай вас, винаги ще ми откъсне.

„Да — помислих си аз, — за татко може да се каже, че беше добър човек. Добър, силен и при това малко странен, но въпреки силата и чудатостта си той имаше изключително нежна душа. Живееше в света на цветята и на всякакви други растения. Доматите, които отглеждаше, израстваха високи, с дебели тъмнозелени стъбла, и през пролетта целият град идваше при него за разсад.“

Спомням си деня, когато отиде в Дарк Холоу да занесе на вдовицата Хиклин домати и зеле за разсад и една кошница многогодишни растения и се върна в къщи с няколко странни лилави диви цветя, които намерил край пътя, и ги донесе грижливо увити в зебло.

Никой не бе виждал такива цветя. Той ги засади в отделна леха и ги обсипа с грижи, а те бурно разцъфтяха под вещите му ръце. Оттогава едва ли има двор в целия град, където да няма лилави цветя, татковите цветя.

— Той откри ли някога що за цветя са това? — попита Нанси.

— Не — отговорих аз. — Не можа.

— Трябваше да изпрати няколко от тях в някой университет или институт. Оттам щяха да му кажат какви са.

— Той все се канеше, но не успя да го стори. Беше толкова зает. Винаги имаше някаква работа. Около парниците има много тичане.

— Ти май не ги обичаш много, Брад?

— Не може да се каже, че не ги обичам. Аз съм израснал край нашия парник и знам как да се оправям с тази работа, но нямам дарба за нея. Под моите грижи растенията просто линеят.