Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 15

— Искаме да бъдете наш представител. Първо, бихме желали да поговорим с вас, да чуем как преценявате създалото се положение и тогава…

Той продължи, но аз вече не го слушах. Изведнъж проумях какво не беше наред. То, естествено, е било там през цялото време, но едва в този момент го осъзнах ясно. Прекалено много неща ми се бяха струпали на главата — телефонът, когато изобщо не би трябвало да има такъв, внезапната промяна в гласовете, странният разговор. Главата ми беше претоварена и не можех да обхвана всички неща в тяхната цялост.

Но сега видях какво не беше наред с телефона и затова престанах да разбирам какво ми говореше гласът. Защото това не беше същият телефон, който стоеше на бюрото ми пред един час. Този телефон нямаше нито шайба, нито жица.

— Какво става? — изкрещях аз. — С кого говоря? Откъде се обаждате?

А гласът отново се промени и стана безличен, леко насмешлив, нито женски, нито мъжки; нито делови, нито нежен; лишен от всякаква характерна интонация.

— Господин Картър — каза безличният глас. — Не се тревожете. Ние се грижим за тези, които ни помагат. Умеем да бъдем благодарни. Вярвайте ни, господин Картър, ние сме ви много благодарни.

— За какво сте ми благодарни? — извиках аз.

— Идете при Джерълд Шърууд — каза безличният глас. — Ние ще му кажем за вас.

— Вижте какво — продължих да крещя, — не знам какво става, но…

— Просто си поговорете с Джерълд Шърууд — каза гласът.

Телефонът млъкна. Тишината, която последва, беше пълна.

Нямаше го онова специфично бръмчене, което се чува след прекъсване на разговора. Само празнота.

— Ало! — виках аз. — Ало, обадете се!

Никакъв отговор.

Стоях със слушалката в ръка и се ровех в паметта си за нещо, което знаех, че е там. Последният глас ми беше познат. Бях го чувал някъде. Но не можех да се сетя.

Поставих слушалката обратно на вилката и взех телефона в ръце. Имаше вид на съвсем обикновен телефон, като се изключи това, че му липсваше шайба и не беше свързан с мрежата. Потърсих фабричната марка или поне името на производителя, но такова нещо нямаше.

Ед Адлър идва да вземе телефона. Беше го изключил и го държеше провесен на жицата, преди да излява да се разходя.

Когато се върнах и чух телефона да звъни, първото, което ми мина през ум, щом го видях на бюрото (макар нелогично, това бе единственото възможно обяснение), беше, че по една или друга причина Ед не го е взел, а отново го е включил. Може би поради приятелските си чувства към мен е рискувал да не се подчини на заповедта. Или пък Том Престън е размислил и е решил да ми продължи малко крайния срок. Или дори някой неизвестен доброжелател ми е платил великодушно сметката.

Но сега вече знаех, че нито едно от тези неща не е вярно. Защото това не бе същият телефон, който Ед изключи.

Протегнах ръка, вдигнах слушалката и я долепих до ухото си.

Обади се деловият глас. Не каза нито „ало“, нито попита кой е на телефона, а направо започна да говори:

— Ясно е, господин Картър, че се отнасяте с подозрение към нас. Добре разбираме вашето объркване и недоверието ви. Не ви упрекваме за това, но като се има предвид как сте настроен, безполезно е да продължаваме разговора. Поговорете първо с господин Шърууд и после се свържете пак с нас.