Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 17

Можех също да отида в редакцията на „Трибюн“ и да прекарам час-два с редактора Джо Ебънс, който нямаше да бъде зает, защото вестникът беше излязъл сутринта. Но Джо щеше да се отвори на местни политически теми и на въпроса за построяването на плувен басейн, както и на редица други злободневни обществени проблеми, а аз нямаше да съм в състояние да проявя интерес към нито един от тях.

Я да отида Във „Веселата бърлога“, да седна в някое сепаре, да обърна една-две бири. Така хем ще убия времето, хем ще обмисля нещата. Средствата ми не бяха много за ходене по заведения, но от една-две бири едва ли щях да обеднея — и без това нямаше накъде повече, а една бира понякога може да донесе голяма утеха на човека. Още е много рано, за да е пълно с хора, така че ще мога да си поседя сам. Грант сигурно ще изпива там долара, който му дадох. Но той е благородна душа и е много тактичен. Щом види, че искам да съм сам, няма да ми досажда.

В кръчмата беше тъмно и прохладно и след ярката слънчева светлина отвън трябваше да се движа почти пипнешком. Стигнах до крайното сепаре, Видях, че не е заето, и седнах. Заведението бе празно, само на първата маса седяха няколко души.

Иззад тезгяха дойде Мей Хътън.

— Здрасти, Брад — каза тя. — Напоследък много рядко се отбиваш.

— Чарли ли заместваш? — попитах аз.

Чарли е баща й, собственикът на кръчмата.

— Той легна да подремне — отговори тя. — По това време няма много хора. Мога и сама да се справям.

— Ще ми дадеш ли една бира?

— То се знае. Голяма или малка?

— Нека бъде голяма.

Тя донесе бирата и се върна зад тезгяха.

„Бърлогата“ е тихо и спокойно кътче. Липсва представителност и е малко мръсно, но затова пък е спокойно. Ярката светлина от улицата струеше през прозореца, но преди да проникне в помещението, избледняваше, сякаш тихият здрач, който се криеше в ъглите, я поглъщаше.

От съседното сепаре се надигна някакъв човек. Не бях го забелязал при влизането си. Вероятно е седял в ъгъла до стената. Обърна се и се втренчи в мен с полупразна чаша в ръка. После направи няколко крачки и застана до моята маса. Вдигнах поглед към него, но не го познах. Очите ми още не бяха свикнали с тъмнината.

— Брад Картър? — попита той. — Нима ти си Брад Картър?