Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 129

Вече наближавах пресечката, когато чух някакво почукване. То приближаваше към мен и след малко различих един бял ореол, който подскачаше в такт с почукването. Спрях и се втренчих, без да разбирам какво става, а белият ореол и почукването все се приближаваха. След малко под ореола снежнобели коси различих госпожа Тайлър, която се подпираше на бастунчето си.

— Добър вечер, госпожо Тайлър — казах аз, колкото може по-кротко, за да не я уплаша.

Тя се спря и извърна очи към мен.

— Това си ти, Брадшо, нали? — попита тя. — Не те виждам добре, но те познах по гласа.

— Да, аз съм — отговорих. — Много късно се разхождате, госпожо Тайлър.

— Аз тръгнах към теб, но пропуснах къщата ти — каза тя. — Толкова разсеяна съм станала, ей сега я отминах. После се сетих, че съм тръгнала за вас, та се върнах.

— С какво мога да ви услужа?

— Ами хората говорят, че си видял Тъпър. Даже си му бил на гости.

— Вярно е — казах аз.

Пот ме изби от страх какъв ще бъде следващият въпрос.

Тя се приближи още повече, вдигна глава и ме загледа право в очите.

— А вярно ли е, че има много хубава служба? — попита тя.

— Вярно е. Много хубава.

— И шефовете му имат доверие?

— Да, с такова впечатление останах. Бих казал, че заема доста висок пост.

— А той говореше ли за мен? — попита тя.

— Да — излъгах аз. — Пита за вас. Каза, че все се кани да ви пише, но е много зает и не му остава време.

— Горкият, никога не му е вървяло писането — каза тя. — А иначе добре ли изглежда?

— Отлично.

— Чувам нещо за дипломатическа служба — продължи госпожа Тайлър. — кой би помислил, че от него ще стане дипломат! Да ти кажа честно, аз много се безпокоях за него. Глупави бабешки страхове, нали?

— Така е — рекох аз. — Сега той преуспява.

— Каза ли кога ще се върне вкъщи?

— Още не мисли да се връща. Изглежда, има много работа.

— Е, добре тогава — бесело каза госпожа Тайлър, — няма защо да го търся вече. Сега мога спокойно да си почина. Няма вече час по час да излизам на улицата и да гледам дали си идва.

Тя се обърна и си тръгна.

— Госпожо Тайлър — рекох аз, — позволете да ви изпратя до вас. Вече се стъмни и…

— Не, няма нужда. Защо да ме изпращаш? Мен не ме е страх. А сега, като знам, че Тъпър е жив и здрав и че се е наредил добре, никога вече няма да се страхувам.

Стоях, загледан в белия ореол около главата й, който подскачаше в тъмнината, и заслушан в почукването на бастунчето по дългата криволичеща пътека към чудния свят на нейната фантазия.

И не беше ли така по-добре да приемеш грубата действителност и да направиш от нея за себе си нещо странно и красиво?

Стоях и гледах след нея, докато се скри зад ъгъла и почукването на бастунчето й заглъхна, след това се обърнах и тръгнах към града.

В търговската част на Милвил уличните светлини бяха запалени, но витрините на магазините бяха тъмни — тревожен знак, защото обикновено почти всички стояха отворени до девет часа. А сега дори „Веселата бърлога“ и киното бяха затворени.

В общината всички лампи светеха и около входа се въртяха няколко души. Очевидно те бяха последните болни и клиниката скоро щеше да се затвори. Интересно, какво ли мисли доктор Фейбиън за всичко това? Неговата сприхава душа на стар лекар сигурно би се ужасила от такъв научен метод на лечение, въпреки че той беше първият, който се възползува от него.