Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 8

— В апартамента си. Сутринта излезе да се поразходи в градината и това ме радва…

Майлс изсумтя и сложи крак на първото стъпало.

— Асансьора — обади се Ботари.

— Защо, по дяволите? Та това е само един етаж!

— Докторът каза да се държиш настрана от всякакви стълби.

Лейди Воркосиган го възнагради с одобрителна усмивка, Ботари леко сведе глава:

— На вашите услуги, милейди.

Майлс изсумтя и се насочи към дъното на просторния вестибюл.

Майка му го изчака да отмине и едва тогава се обади:

— Майлс… Не бъди прекалено… Искам да кажа, че той е доста стар и болен, за да държи на любезното поведение… Знаеш как да се оправиш с него, нали?

— Знам, разбира се — иронично се усмихна Майлс. Устните на майка му отвърнаха на усмивката, но очите й си останаха тъжни.

С Елена Ботари се сблъска в коридора пред вратата на дядо си. Телохранителят поздрави дъщеря си с кратко кимване и това я накара да го дари с една от редките си, срамежливи усмивки.

За хиляден път Майлс се запита как е възможно горила като Ботари да даде живот на такова прекрасно създание. Лицето на Елена възпроизвеждаше всяка една от чертите на Ботари, но по безкрайно различен, спиращ дъха начин… На осемнадесет години тя беше висока почти колкото него — метър и осемдесет срещу метър и осемдесет и пет на Ботари. С това обаче се изчерпваше и цялата им прилика. Той бе едър и здрав, докато нейната фигура беше тънка и гъвкава. Неговият нос наподобяваше клюн, а нейният беше елегантно издължен; неговото лице беше прекалено тясно, докато нейното притежаваше аристократична закръгленост. Най-ярко обаче се различаваха по очите си. Нейните бяха тъмни и блестящи, будни и интелигентни, но лишени от подозрителната бдителност на вечния войник… Косите им също бяха различни. Неговата — късо подстригана и започнала да сивее, нейната — дълга, мека и блестящо черна. Приличаха на две скулптурни композиции, поставени една срещу друга край входа на древна катедрала. Близки и едновременно с това безкрайно различни — плод на въображението на гениален скулптор.

Майлс се отърси от вцепенението. Очите му за миг срещнаха нейните, усмивката й бързо се стопи. Той направи опит да изправи гръб и й отправи подкупваща усмивка. В душата си тайно се надяваше да получи една в отговор, само за себе си… Все още е рано, сержант, прошепна тих глас в главата му…

— О, здравей, радвам се, че си тук — поздрави го тя. — Настроението тази сутрин не беше от най-добрите…

— Капризен ли беше?

— Не, по-скоро разсеян… Играхме карти и почти го победих, представяш ли си? После ми разказваше своите вечни спомени от войната, говореше и за теб… Сякаш имаше подробна карта на бъдещето ти, всяко събитие беше отбелязано с флагче… Сега няма да имаш нужда от присъствието ми, нали?

— Не, разбира се.

Елена се усмихна с нескрито облекчение, обърна се и започна да се отдалечава по коридора. В един момент спря и хвърли неспокоен поглед назад.

Майлс пое дълбоко дъх и отвори вратата на крепостта, в която се беше оттеглил генералът граф Пьотр Воркосиган.