Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 7

— Откакто се помня, ти трупаш пари за Елена. Но зестрите отидоха в историята заедно с кавалерията, за Бога! Дори благородниците вече се женят без подобни отживелици. Епохата на Изолацията отмина… — Отлично запознат с натрапчивата мания на Ботари, Майлс говореше меко и приятелски. Защото онзи неизменно приемаше за чиста монета всичко, което казваше, дори и шегите…

— Искам да й осигуря всичко необходимо — отвърна Ботари.

— Според мен трябва да си спестил достатъчно, за да купиш самия Грегър Ворбара — подхвърли Майлс, мислейки за дългите години лишения, на които телохранителят му се беше подложил с единствената мечта да събере добра зестра на дъщеря си.

— Не бива да си правиш шеги с императора! — сряза го напълно основателно Ботари. Майлс въздъхна и бавно пое нагоре. Стегнати в здрави пластмасови шини, краката му бяха трудноподвижни.

Лекарствата против болка, които беше погълнал преди да напусне военната болница, започнаха да намаляват своето действие. Чувстваше се страхотно уморен. През нощта не бе мигнал, местната упойка го беше превъзбудила и той засипваше с шеги хирурга, който с безкрайно търпение събираше и съединяваше натрошените костици в краката му. Представих се добре, въздъхна в себе си Майлс. Но сега искам да се оттегля от сцената и да изчезна! Оставаха последните две действия от пиесата.

— Какъв жених ще си търсиш? — попита той, докато спираше да си почине.

— Офицер — без колебание отвърна Ботари.

Значи това е съкровената мечта на живота ти, сержант, запита беззвучно Майлс и се обърна да го погледне.

— Но все още е рано, нали?

— Разбира се — промърмори гигантът. — Та тя е едва на… — Млъкна, бръчките под сближените му очички видимо се увеличиха. — Господи, колко бързо тече времето…

Майлс успя да преодолее стъпалата без проблеми, влезе през входната врата и се замисли за предстоящата среща с близките си. Първа ще бъде майка му, разбира се. Но с нея проблеми няма да има. Униформеният пазач отвори вратата и почтително се дръпна встрани. Лейди Воркосиган го очакваше в подножието на широкото мраморно стълбище. Беше жена на средна възраст, естествено червената й коса беше прошарена, тялото й бе достатъчно високо, за да скрие наличието на няколко излишни килограма. Беше леко задъхана, вероятно защото бе тичала по стълбите да го посрещне. Прегърнаха се, в очите й проблесна мъка.

— Татко тук ли е? — попита Майлс.

— Не. Още сутринта отиде в щаба заедно с министър Куинтилиан, ще се обсъжда военния бюджет… Помоли ме да ти предам поздрави, обеща да се върне за обяд.

— Той… Нали не е казал на дядо за това, което се случи вчера?

— Не, но според мен трябва да му се каже… Получава се доста неловка ситуация.

— Бас държа, че е така — промърмори Майлс и отправи изпълнен със страх поглед към внушителната стълба. Приличаше му на непристъпна планина, но не само болните крака бяха причина за притеснението му. Е, по-добре ще бъде да не отлагам неприятните моменти, въздъхна в себе си той, а на глас попита: — Той горе ли е?