Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 14

Майлс се изправи и криво-ляво успя да заеме военна стойка.

— Добър ден, татко — хладно поздрави той, а решително вирнатата му брадичка предупреждаваше, че няма да позволи коментари по повод необичайното си придвижване из къщата.

Лорд-адмирал Арал Воркосиган, министър-председател на Бараяр и пръв помощник на императора Грегър Ворбара, управлявал планетата като регент докато Негово Величество навърши пълнолетие, оправи униформата си, прокашля се и отвърна:

— Добър ден, сине. — Тонът му беше строго официален, но очите му се смееха. — Радвам се да видя, че нараняванията ти не са чак толкова сериозни…

Майлс сви рамене, но вътрешно беше доволен от тактичността на баща си.

— Нищо особено — промърмори.

— Извини ме за момент… О, добър ден, Елена… — Извърна се към втория офицер и попита: — Куделка, какво е становището ти за разходите по поддръжка, които спомена адмирал Хесман?

— Мисля, че са доста раздути — отвърна капитанът.

— Значи и на теб ти направи впечатление, а?

— Не мислите ли, че те включват и нещо друго?

— Може би. Но какво? Бюджетът на партията му? Кой е изпълнител на договора? Деверът му? На какво се дължи раздутия бюджет — на преднамереност, или обикновена неефективност? Ще възложа на Илиан да провери първата от тези вероятности, ти ще поемеш втората… Искам пълен анализ на цифрите!

— Ще се разпискат. Дори днес вече бяха готови да го сторят…

— Не им обръщай внимание. Като член на Генералния щаб съм изготвял същите калкулации и отлично зная колко боклук могат да поемат…

Капитан Куделка се усмихна, кимна с глава по посока на Майлс и Елена, после побърза да се оттегли.

Баща и син се гледаха и мълчаха. Никой не искаше пръв да отвори дума за проблема, който стоеше между тях. Лорд Воркосиган сякаш разбра мълчаливото му послание, кимна с глава и попита:

— Закъснях ли за обяд?

— Току-що ми съобщиха, че е сервиран, сър…

— Ами тогава да вървим…

Понечи да подкрепи сина си, но навреме се осъзна и кръстоса ръце зад гърба. Тръгнаха един до друг, бавно и някак тържествено…

* * *

Изпънал се с дрехите на леглото, Майлс гледаше с отвращение неподвижните си крака. Те бяха неговите врагове, неговите бунтовни провинции, непокорни войници и коварни саботьори… Щеше да му се наложи още едно, последно ставане. Да се измие и преоблече в пижама и да се приготви за сън. Но това усилие му се струваше свръхчовешко, извън неговите възможности. Той съвсем не е герой… Като онзи, за когото беше разказвал дядо му. По време на бой застрелял изтощения кон под себе си и поискал друг… Само за да го сподели същата съдба.

По всичко личеше, че сам бе помогнал на Ботари да насочи мислите си в неблагоприятна посока. Пред очите му се появи образът на Елена с изящно очертан профил, огромни блестящи очи, издължени бедра… Твърде много наподобяваше графиня от някоя класическа пиеса. Ех, ако можеше да й бъде достоен партньор в живота!… Но какъв граф щеше да излезе от него?

В живота наистина бе аристократ, но за недъгавите в бараярската драма беше определена една единствена роля — тази на злодея. Ако бе успял да стане войник, може би щеше да има известни шансове да се превърне в злодей. „Ще отвлека девойката и ще я затворя в мрачната си кула“, промърмори полугласно той. После от гърдите му се откъсна тъжна въздишка и гласът му възвърна нормалното си звучене: