Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 13

— Аз никога няма да напусна нашата планета.

— Какво те задържа? — присви очи той.

— Знаеш го баща ми — сви рамене тя. — Толкова е консервативен, че би трябвало да се е родил преди два века… Ти си единственият човек тук, който не го третира като смахнат… Той си е стопроцентов параноик!

— Зная — кимна Майлс. — Но за бодигард това качество е много полезно, бих казал — дори задължително. Патологичната му подозрителност вече два пъти ми спасява живота…

— Май и ти би трябвало да си се родил преди двеста години — отбеляза Елена.

— Не, благодаря. Тогава положително биха ме убили още при раждането.

— Тук си прав — призна тя. — Но тая сутрин, съвсем неочаквано, той започна да говори за предстоящия ми брак.

— Така ли? — спря се Майлс. — И какво точно ти каза?

— Всъщност, нищо особено — сви рамене тя. — Просто спомена, че вече ми е време… Понякога… Понякога много ми се иска мама да е жива…

— Разбирам — топло я погледна той. — Опитай се да поговориш с моята майка, тя положително ще те разбере… Или с мен… Можеш ли да разговаряш с мен?

— Разбира се — усмихна се тя. — Благодаря…

Стигнаха до началото на стълбите, тя се спря.

— Знаеш ли, той престана да говори за мама… По-рано, преди да навърша дванадесет, постоянно ми разказваше за нея. После изведнъж престана… Дали не е започнал да я забравя?

— Едва ли — поклати глава Майлс. — Виждам го по-често от теб и мога да те уверя, че не е погледнал друга жена…

Започнаха да се спускат по стълбището. Краката го боляха, движеше ги с цената на огромни усилия. Клатушкаше се като пингвин, ръцете му неволно търсеха опората на перилата.

— Не е ли по-добре да вземеш асансьора? — попита Елена, забелязала несигурните му движения.

Само това остава, възмути се в себе си Майлс. И тя да започне да ме третира като инвалид. Очите му се плъзнаха по излъсканите перила.

— Докторите казаха да не натоварвам краката си — рече той и на лицето му се появи широка усмивка. — Но пропуснаха да уточнят как да го правя… — Повдигна се на ръце и възседна перилата.

На лицето й се появи изненада и ужас.

— Майлс, да не си полудял! — извика. — Ако паднеш оттам, здрава костица няма да ти остане!

Той отпусна хватката си и тялото му се плъзна надолу. Тя се засмя и хукна по стъпалата след него. Майлс взе завоя с пълна скорост, видя какво го чака в подножието на стълбата и усмивката му замръзна.

— О, по дяволите!…

Нямаше как да се спре.

— Какво, за Бога…

— Пази се!

Тялото му излетя от края на парапета и с пълна скорост се заби в едрия офицер с посивяла коса, който го гледаше безмълвно, парализиран от изненада. Претърколиха се по плочките на вестибюла в момента, в който Елена изскочи иззад завоя. Майлс не можеше да види лицето на офицера, но усещаше топлината му и знаеше, че трябва да е почервеняло от гняв. На крачка от тях стоеше още един офицер — висок и строен мъж с капитански отличителни знаци на якичката. Подпираше се на бастун и весело се смееше.