Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 11

— Надявам се, че ще ме извините, сър…

— Върви — махна с ръка старецът. — Сигурно имаш работа… — Очите му се заковаха в лицето на младежа: — Всъщност, какво ще правиш сега? Според мен изпадаш в много особено положение… Ние цял живот сме били Вор, тоест бойци… Дори и тогава, когато войната започна да се променя заедно с всичко останало…

Фигурата му изглеждаше крехка и безпомощна в широкия стол. Майлс събра остатъка от душевните сили в опит да изглежда бодър.

— Знаете, че аристократичният произход се проявява по два начина, сър. След като не мога да бъда боец, ще трябва да стана градско конте… Мисля да се превърна в най-големия епикуреец и женкар на града и това положително ще ми бъде по-приятно от службата в армията…

Дядото оцени чувството му за хумор.

— Винаги съм завиждал на подобни хора, момче… Действай, може пък наистина да ти е хубаво… — На лицето му се появи усмивка, но тя беше толкова пресилена, колкото и тази на Майлс. Старият войн презираше този начин на живот толкова дълбоко, че в речника му едва ли можеше да се намери подходящо прилагателно за израз на това презрение. Майлс направи знак на Ботари и двамата безшумно се оттеглиха.

* * *

Майлс се беше сгушил в старото кресло, поставено до прозореца на малката стаичка. Краката му бяха вдигнати нагоре, очите му — затворени. Зад стъклото се виждаше страничната уличка. Тук се влизаше рядко, тишината вдъхваше спокойствие. Никога не бе изпадал в толкова дълбоко отчаяние, душата му сякаш заспа, изгубила усещане дори за болката. Беше се борил със зъби и нокти, но една секунда провали всичко. Секунда на лекомислен гняв… Сега го очакваше нерадостно бъдеще, сиво и монотонно, лишено от стимул за живот.

Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне, последвано от уверен глас:

— Здрасти, Майлс.

Очите му рязко се отвориха, чувството на ранено животно, скрито в дълбоката си дупка, бързо се стопи.

— Елена! Чух, че двете с мама сте се върнали снощи от имението Воркосиган… Влизай.

— Да, тя е толкова мила… — отвърна Елена и пристъпи към стола. — Знае, че се страхувам от столицата и винаги ме придружава… Понякога имам чувството, че е родната ми майка…

— Кажи й го, положително ще се зарадва.

— Наистина ли мислиш така? — срамежливо го погледна тя.

— Абсолютно — тръсна глава той и в душата му проблесна лъч надежда. Може би все пак ще успее да открие смисъла на живота…

Тя леко прехапа устни, огромните й очи изпитателно пробягаха по лицето му.

— Изглеждаш съсипан…

Майлс нямаше никакво желание да й плаче на рамото. Прогони отчаянието и направи опит да го замести с малко горчива самоирония.

— И наистина съм, но ще се оправя — широко се усмихна той. — Предполагам, че вече знаеш всичко за провала ми…

— Да — кимна тя. — А как го прие старият господар?

— Прилично… Може би защото съм все пак единственият му внук… И това ми дава възможност да се измъквам от всякакви неудобни ситуации.