Читать «Звездите светят над нас» онлайн - страница 19
Сидни Шелдън
— Аз ще се грижа за него — отвърна Лара.
Той я погледна и тихо каза:
— Баща ти не го съзнава, скъпа, но е голям късметлия.
— Сега мога ли да го видя?
— Да.
Лара влезе в стаята при баща си, спря и го загледа втренчено. Джеймс Камерън лежеше в леглото блед, безпомощен и сякаш изведнъж състарен. Вълна от нежност заля Лара. Най-после тя можеше да направи нещо за баща си, нещо, което да го накара да я оцени и да я обикне. Тя се приближи към леглото.
— Татко…
Той вдигна поглед и промърмори:
— Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш работа в пансиона.
Лара замръзна.
— Аз… знам, татко. Просто исках да ти кажа, че ходих при мистър Макалистър. Казах му, че аз ще събирам наема, докато ти се оправиш и…
— Ти ще събираш наема? Не ме разсмивай — внезапен спазъм го разтърси. Когато заговори отново, гласът му беше слаб. — Това е Съдбата — простена той. — Ще ме изхвърлят на улицата.
Дори не мислеше какво ще стане с нея. Лара стоя и дълго го гледа. После се обърна и излезе.
След три дни докараха Джеймс Камерън вкъщи и го положиха в кревата.
— Още няколко седмици няма да ставаш от леглото — каза д-р Дънкан. — Ще мина да те видя отново след ден-два.
— Не мога да лежа — протестираше Джеймс Камерън. — Аз съм зает човек. Имам много работа.
Докторът го погледна и тихо рече:
— Можеш да избираш — или ще лежиш и ще останеш жив, или ще станеш и ще умреш.
В началото наемателите на Макалистър се радваха на невинното, младо момиче, което идваше да събира наема, но когато това вече не беше новост, измисляха безброй извинения:
— Тази седмица бях болен и имах да плащам болнични сметки…
— Синът ми изпраща пари всяка седмица, но пощата закъсня…
— Трябваше да си купя инструменти…
— Следващата седмица ще ви дам парите със сигурност…
Но момичето се бореше за живота си. Изслушваше ги учтиво и казваше:
— Съжалявам, но мистър Макалистър каза, че иска парите днес и ако нямате, ще трябва незабавно да напуснете пансиона.
И всички успяваха да намерят по някакъв начин пари. Лара беше непреклонна.
— С баща ти се оправяхме по-лесно — оплака се един от наемателите. — Той винаги се съгласяваше да изчака няколко дни.
Но в крайна сметка бяха принудени да се възхитят от куража на младото момиче.
Ако Лара мислеше, че болестта на баща й ще ги сближи, за съжаление се лъжеше. Опитваше се да предугажда всяко негово желание, но колкото по-грижовна беше тя, толкова по-лошо се държеше той.
Всеки ден тя му носеше свежи цветя и дребни лакомства.
— За бога, престани да се мотаеш наоколо ми! — викаше той. — Нямаш ли си работа?
— Просто мислех, че би искал…
— Вън! — той се обръщаше с лице към стената.
В края на месеца Лара влезе в кабинета на Шон Макалистър с пликове, пълни с парите от наема. Когато ги преброи, той каза:
— Трябва да призная, млада госпожице, че ти много ме изненада. Справи се по-добре от баща ти.
Думите я зарадваха.
— Благодаря.
— Всъщност за пръв път през този месец всички са си платили навреме и изцяло наема.
