Читать «Звездите светят над нас» онлайн - страница 17

— Старите хора, които не напускали в определеното време, били изгаряни в колибите си. Правителството било безмилостно. Времената били ужасни. Хората нямали какво да ядат. Избухнала холера, болестите се разпространявали мълниеносно.

— Какъв ужас!

— Да, девойче. Народът ни преживявал на картофи, хляб и попара, когато ги имало. Но едно нещо правителството не можело да отнеме на планинците — тяхната гордост. Борели се с всичко, с което можели. След опожаряванията бездомните хора оставали в долините, опитвайки се да спасят от развалините каквото могат. Опъвали платнище над главите си, за да се пазят нощем от дъжда. Моите пра-прадядо и пра-прабаба са преживели всичко това. То е част от историята ни и тя се е запечатала в самата ни душа.

Лара можеше да си представи хилядите отчаяни, окаяни хора, ограбени от всичко, което са имали, зашеметени от случилото се. Можеше да чуе плача на опечалените и писъците на ужасените деца.

— И какво е станало с тези хора в крайна сметка? — питаше тя.

— Заминали за други земи с кораби, които се превърнали в смъртоносни капани. Натъпкани в тях, пасажерите умирали от треска или дизентерия. Бури настигали някои от корабите и пътуването се удължавало със седмици, храната свършвала. Когато корабите пристигали в Канада, само най-силните били все още живи. Но пристигнали веднъж тук, те получавали нещо, което не са имали никога преди.

— Своя собствена земя — отвърна Лара.

— Точно така, девойче.

„Някой ден аз ще имам своя собствена земя и никой — никой няма да ми я отнеме“ — страстно мечтаеше Лара.

Една вечер в началото на юли Джеймс Камерън беше в леглото с една от проститутките в публичния дом на Кърсти, когато получи сърдечен пристъп. Беше доста пиян и щом рухна изведнъж, партньорката му предположи, че просто е заспал.

— А, без такива номера! Чакат ме и други клиенти. Събуди се, Джеймс! Събуди се!

Той се държеше за гърдите и се бореше да си поеме дъх.

— За бога, викай доктор! — простена.

Линейката го откара в малката болница на Куори Стрийт. Д-р Дънкан изпрати да повикат Лара. Тя пристигна в болницата с разтуптяно сърце. Дънкан я чакаше.

— Какво е станало? — настойчиво попита Лара. — Мъртъв ли е баща ми?

— Не, Лара, но се опасявам, че е получил инфаркт.

Тя стоеше като вцепенена.

— Той… ще оживее ли?

— Не знам. Правим всичко възможно.

— Мога ли да го видя?

— По-добре ела утре сутрин, момичето ми.

Тя тръгна към къщи, скована от страх. „Моля те, Господи, не го оставяй да умре. Той е всичко, което имам.“

Когато се прибра в пансиона, Берта я чакаше.

— Какво е станало?

Лара й каза.

— О, боже! — възкликна Берта. — А днес е петък!

— Какво?

— Петък. Днес трябва да се събере наемът. Доколкото познавам Шон Макалистър, той ще използва този претекст, за да ни изхвърли на улицата.

Поне десет пъти досега Джеймс Камерън бе изпращал Лара да събира наемите от другите пансиони, собственост на Макалистър, когато самият той беше твърде пиян, за да отиде лично. Лара даваше парите на баща си, а на следващия ден той ги занасяше на банкера.

— Какво ще правим сега? — пъшкаше Берта.