Читать «Леденият сфинкс» онлайн - страница 138

Температурата се понижахте доста чувствително и най-после спадна до 5° под нулата.

Най-после, след две денонощия, мъглата се разсея и се показа безоблачно небе. Капитан Лен Гай и брат му решиха да се възползват от този случай и колкото е възможно по-точно да определят ширината и дължината на мястото, където се намирахме в това време. Но понеже слънцето едва се вдигаше над хоризонта, то самата операция беше извънредно трудна. Въпреки това те все пак успяха да измерят височината на слънцето и изчисленията дадоха следните резултати: 75°17′ южна ширина, 118° източна дължина.

И тъй, през този ден, 12-и март, „Паракута“ се намираше само на 700 мили от областите на антарктическия пояс.

От този пункт нататък, проливът, който силно се стесняваше към 77-ия паралел, отново започна да се разширява на север. Даже с далекогледи не можеше да се види суша на изток. За нас това беше много печално откритие, понеже течението, поради отдалечеността от двата бряга щеше да стане значително по-бавно, а още по-нататък съвсем нямаше да се чувствува.

През нощта между 12-и и 13-и март след затишието се вдигна доста дълготрайна мъгла. Нова беда за нас, понеже мъглата увеличаваше опасността да се сблъскаме с плаващи ледове, макар че самото появяване на мъглите не беше нещо необикновено за тези места. Нашето опасение, че с разширяването на пролива ще се намали бързината на течението, а следователно и скоростта на движението на лодката, не се потвърди, напротив, лодката сега тръгна още по-бързо — ясно видяхме, че върви много по-бързо от течението.

Така продължи чак до сутринта и ние не знаехме как да си обясним това странно явление. Най-после към 10 часа мъглата започна да става по-рядка в долните слоеве и пак се показа западният бряг — непрекъсната верига от скали, край които бързо се плъзгаше по водата „Паракута“.

По-нататък, на малко повече от четвърт миля разстояние се очертаваше тъмна маса, която се издигаше на 100 метра над брега и имаше обиколка от 400 до 600 метра. Въпреки своята донякъде странна форма, тази грамада в общи черти много приличаше на огромен сфинкс, с повдигнати гърди и протегнати лапи. Той сякаш беше приседнал на задните си крака в позата на онова крилато чудовище, което стояло някога на пътя за Тива.

Но с това не свърши нашето изумление и нови още по-странни явления не само привлякоха вниманието ни, но даже ни накараха да потреперим от страх!

Аз вече казах, че ние с учудване забелязахме, че бързината на движението на „Паракута“ постепенно се увеличаваше и най-после тя се понесе като стрела. Изведнъж желязната котва от „Халбран“, която се намираше на носа на лодката, се откачи от мястото си, като че ли я привличаше някаква непреодолима сила и въжето, с което тя беше привързана, се обтегна до такава степен, че беше готово да се скъса.