Читать «Леденият сфинкс» онлайн

Мнозина, а може би и всички, по всяка вероятност ще се отнесат с голямо недоверие към този правдив разказ, макар и само за това, че той има такова необикновено заглавие — „Леденият сфинкс“. Но както и да е, смятам, че той заслужава да бъде разказан на читателите, а след това те може да вярват или да не вярват на разказвача.

Трудно би било да се намери за начало на тези чудесни и същевременно страшни приключения по-подходящо място от островите „Безутешност“, както ги е нарекъл през 1779 година капитан Кук. И да си кажа право, след като прекарах на тях няколко седмици през 1839 г., аз със сигурност мога да потвърдя, че те напълно заслужават печалното име, което им е дал знаменитият английски мореплавател. „Безутешност“ — с това е казано всичко.

На географските карти в повечето случаи вместо „Безутешност“ е означено острови Кергелен, малка група, разположена на 49°54′ южна ширина и 66°6′ източна дължина. Съставителите на карти и учебници се оправдават с това, че през 1772 година французинът барон Кергелен пръв открил тези острови в южната част на Индийския океан. При това трябва да добавим, че командирът на ескадрата си въобразил, че е открил нов континент на границата на Атлантическия океан и чак по време на втората експедиция разбрал грешката си. Вместо континент, оказал се малък архипелаг. Но въпросът не е в това, а в името, и аз настойчиво ви моля да ми вярвате: „Безутешност“ — това е единственото име, което подхожда на тази малка група от триста острова, или по-точно островчета, захвърлени далеч от необятната водна пустиня и водещи вечна борба с ужасните морски бури, идващи от Южния ледовит океан.

Колкото и печален изглед да имат тези острови, там също живеят хора. Какво пък? Дори аз прекарах там цели два месеца в Кристмас Харбър, и благодарение на това, броят на европейците и американците, които съставляват главното ядро на населението на островите Кергелен, се увеличи за известно време с един човек. Но аз бях само случаен гост, и след като приключих с геологичните и минералогичните си изследвания, с нетърпение зачаках момента, в който щях да мога да си замина.

Един ден, когато се разхождах по пристанището, стопанинът на ханчето, в което бях отседнал, ме спря и каза:

— Ако не се лъжа, времето започва да ви се струва много дълго, мистър Джорлинг?

Той беше дебел висок американец, който вече петдесет години живееше в Кристмас Харбър и притежаваше единственото ханче в цялото пристанищно градче.

— Да, наистина е така, мистър Аткинс, признавам това, но моля ви, не се обиждайте от отговора ми.

— Ни най-малко — отговори добрякът. — Но почакайте малко… Зимата тази година беше мека… Скоро в открито море, на изток или на запад, ще се покажат кораби, понеже сезонът за риболов вече наближава.

— Чул ви Господ, мистър Аткинс, и дано той докара благополучно кораб… брига „Халбран“…

— Капитан Лен Гай — отвърна моят хазяин. — Той е порядъчен моряк; макар и да е англичанин — навред има добри хора! Той си попълва провизиите от моя дюкян.