Читать «Бойте се от данайците» онлайн - страница 2

Аз съм един от главните участници в нея. Съвсем случайно, колкото и анкетната комисия да отказваше Да ми повярва. Извадиха ми душата да ме разпитват кой и какъв е бил човекът, седял до мен по време на съвещанието, от чужбина ли съм го довел и прочее. Пък аз го виждах за първи път. На разширените ни съвещания често присъствуват и хора я от министерството, я от някой по-горен комитет, чиито физиономии не винаги са ни познати, затова не ни е и правило друго впечатление, освен да ни накара да почнем да мерим думите си, когато срещнем в залата вперени в себе си непознати очи. А това, че този бе седял до мен, убеден съм, също е било случайно и да си призная — не ми беше особено приятно, защото заради него трябваше да се преструвам, че слушам внимателно тия все едни и същи спорове, които твърде малко ме засягаха. Моята работа беше извън завода.

Бях вече произнесъл многократно повтаряното си предупреждение, че пазарът се пренасища, че е необходимо да намалим цените и така нататък, и можех докрая на съвещанието преспокойно да си рисувам човечета, но непознатият ме притесняваше със странната си неподвижност. Беше облечен в някакъв широк, износен костюм, вратовръзката му бе неумело вързана и никак не приличаше на „лъвовете“ от по-горните инстанции, но понякога тъкмо в такова небрежно облекло се криеше някой съвсем едър лъв. Отгоре на всичко почна да ми задава и разни профански въпроси, наглед безобидни, а кой го знае какво криеше под тях. Най-напред ми пошушна в ухото така сладостно наивно, че ми разтуптя сърцето:

— Прав ли е вашият директор?

Както обикновено, беше и прав, и не прав нас да ругае. В края на краищата дезорганизацията и късното подхващане на работата върху робота от следващото поколение се дължаха главно на него. Но Можех ли да го кажа на един непознат? Отгде да знам дали не е човек на директора, или обратното: директорът да е негов човек? Отвърнах му най-общо:

— Прав е. Лошо закъсняваме.

И тогава той ми пошушна нещо още по-идиотско:

— А винаги ли човек трябва така високо да говори, когато е прав?

Майтапеше се естествено, защото в момента директорът не говореше, той крещеше. Крещеше и тикът му — един твърде странен тик, аз поне не съм срещал подобен у другиго: от време на време лявото му око рязко намигваше пет-шест пъти, а в синхрон с него дясната ръка силно почесваше пет-шест пъти върха на директорското му шкембе. Ако пък седиш близо до него, може и да те опръска някоя директорска слюнчица. Но тикът му се проявяваше само когато той бе силно раздразнен, иначе директорът ни беше безупречен. Затова и рекох:

— Не му се смейте! Никак не му е леко, нали после него ще одерат, ако японците ни изпреварят с осмия робот.