Читать «Бойте се от данайците» онлайн - страница 6

— Знам — казал директорът. — Оставете тази програма!

— Но заводът произвежда… произвежда един дявол знае какво!

— Знам — повторил спокойно директорът. — Съдбата на новата продукция ще я реши министерството. Вече им се обадих. Помолете роботите да не напускат халето за готова продукция. И го заключете!

— Помолете… Роботите? Но какви роботи… — Шефът на компютърния отдел се готвел да припадне. И разбираемо: той е човекът, който може би носи най-пряката и най-тежка лична отговорност в нашия завод.

— Ако не ви е добре — рекъл му любезно директорът, — направете каквото ви казах и се приберете у дома. Потърсете и лекар. Днес няма да сте ми нужен. Продължаваме, другари…

До този момент още не му било докладвано, че вече е имало припаднали. Две от чистачките, които влезли в халето за готова продукция, се натъкнали на няколко голи мъже. Чистачките естествено не може да не са виждали голи мъже и сигурно не това ги е потресло толкова, а изумлението, че между краката им липсвало онова, към което жените проявяват изконен и законен интерес. Как да не припаднат?

Хората от министерството пристигнаха чак на другия ден следобед. Оказа се, че не били повярвали на повикването на главния директор. Взели го за шега някаква и тръгнали едва когато им се обадил началникът на компютърния отдел, за да сподели с тях ужаса си от непонятно как променената програма. Нахълтали безцеремонно, както се полага на шефове отгоре, в кабинета на директора, който впрочем според секретарката прекарал цялото денонощие в кабинета си, без да поиска дори кафе, но като го видели спокоен и в такава бляскава форма — моят костюм му стоеше добре, — си отдъхнали. Рекли:

— Каква е тая паника тука бе, Янусов? Вчера беше при нас на доклад, а сега…

— Няма никаква паника. Налагат се някои реорганизации, за да пуснем новия робот в пробната му серия до края на месеца.

— Но вчера ти ни каза, че и до края на годината…

— Не съм бил аз. Бил е главният директор. Поради неговото отсъствие станаха някои малки недоразумения, но аз нямах време да изчакам завръщането му. Трябва да се бърза, защото японците може да ни изпреварят.

Хората от министерството се вгледали в него, рекли закономерно:

— Не се шегувай, Янусов! Какво става при теб? От програмния отдел…

— Не съм Янусов. Аз съм управленчески робот ХУ, двайсет и първо поколение.

Сигурно си представяте какво й е било на комисията от министерството. Естествено запитали по-напред:

— А къде е Янусов?

— Не знам. Проверих у дома му, още не се е завърнал.

Може да е робот и от стотното поколение, но откъде ще ти знае онова, което всички хора в завода знаеха: че нашият директор си имаше в столицата една изгора, та докладите и съвещанията му в министерството винаги траеха ден-два повече.

— Значи вие сте робот? — запитали го предпазливо, както се пита опасно луд. — И откъде се взехте?

— Произведе ме вашият завод по създадена за вашите условия програма…

Тук аз бих вметнал: И с нашите налични материали, така ли? Ха, ха, ха! Но на комисията не й е било до подмятания, защото той продължил: