Читать «Върколак» онлайн - страница 96

— Телефонът, господине — рече Стаята.

Той се плъзна по кушетката и застана пред апарата. Протегна ръка и натисна копчето. Екранът премигна и продължи да мига, но не се появи образ.

— Този разговор — разнесе се гласът на телефонистката — трябва да бъде проведен без визуална връзка. Имате право да откажете да го приемете.

— Не — отвърна Блейк. — Продължавайте. За мен няма значение.

Един глас, стегнат и леден, произнасящ безизразни думи, без намек за никакви чувства, каза:

— Тук е умът на Тиодор Робъртс. Вие ли сте Андрю Блейк?

— Да — отвърна Блейк. — Как сте, Робъртс?

— Добре съм. Как иначе бих могъл да бъда?

— Съжалявам. Забравих. Не се сетих.

— Вие не се свързахте с мен, затова го правя аз. Смятам, че трябва да поговорим. Разбрах, че скоро ще заминавате.

— Корабът е почти готов — рече Блейк.

— Отивате, за да разберете, нали?

— Точно така — каза Блейк.

— И тримата ли?

— И тримата.

— Често съм си мислил за това — каза умът на Тиодор Робъртс, — откакто научих за положението. Разбира се, ще дойде ден, когато няма да сте трима, а само един.

— И аз съм си мислил за това — рече Блейк. — Дотогава ще мине много, много време.

— За вас времето няма значение — каза умът на Тиодор Робъртс. — За никого от вас. Имате безсмъртно тяло, което може да загине само от насилствена смърт. Аз нямам тяло и затова не се поддавам на насилие. Единственото, което може да ме убие, е повреда в техниката, която поддържа ума ми. Земята също няма значение. Струва ми се, че е важно да осъзнаете този факт. Земята е само една точка в пространството — мъничка точка в пространството, която е съвсем маловажна. Като се замислите, има съвсем малко неща, които наистина са от значение. Като прехвърлите всичко, единственото, което наистина е важно, е разумът. Ако търсите общ знаменател във Вселената, търсете разум.

— А човешката раса? — попита Блейк. — Човечността? И това ли няма значение?

— Човешката раса. — отвърна прецизният леден глас — е отломка от разум, но не като човешко същество не като каквото и да било същество.

— Но разумът… — започна Блейк и замълча.

Беше безполезно да се опитва да изложи друга гледна точка пред това нещо, с което разговаряше — не човек, а безплътен ум, предубеден от средата си така, както би било предубедено съществото от плът и кръв в своята.

Загубен за физическия свят, спомнящ си го навярно съвсем смътно, както възрастният човек може да помни времето, когато е бил бебе, умът на Тиодор Робърт, съществуваше в свят, който имаше само едно измерение. Малък свят с гъвкави параметри, но, в който не се случваше нищо, освен като интелектуално упражнение.

— Сигурно ми казвате това, защото… — почна Блейк.

— Казвам ви го — прекъсна го Тиодор Робъртс, — защото знам, че сигурно сте полагали болезнени усилия и сте ужасно озадачен. И тъй като сте част от мен…

— Не съм част от вас — възрази Блейк. — Преди два века сте ми дали ум. Този ум се промени. Той вече не е вашият.