Читать «Върколак» онлайн - страница 98

— Когато се върнете — каза Тиодор Робъртс, — аз все още ще съм тук. Обадете ми се, моля ви. Нали ще се свържете с мен?

„Ако се върна — помисли си Блейк. — Ако все още сте тук. Ако тук изобщо има някой. Ако Земята заслужава да се върна.“

— Да — отвърна той. — Да, разбира се. Ще ви се обадя. Протегна ръка и натисна копчето, за да прекъсне връзката.

И остана седнал неподвижно в мрака и тишината, чувствайки как Земята се отдръпва от него, как изтича навън в разширяващ се кръг, който го оставяше съвсем сам.

ГЛАВА 35

Земята остана назад. Слънцето се отдалечаваше, но все още си оставаше Слънцето, а не някоя друга звезда. Корабът летеше в дългия тунел от гравитационни вектори, който скоро щеше да увеличи скоростта му дотолкова, че щеше да му се струва, че звездите започват да изменят формата и цвета си. И тогава корабът щеше да започне бавното си прехвърляне в онази друга вселена, която съществуваше отвъд скоростта на светлината.

Блейк седеше на мястото на пилота и гледаше през заоблената прозрачност, която разкриваше пред него космосът. Тук беше толкова тихо, толкова тихо и мирно със спокойствието на пустотата, която изпълваше пространството между звездите. Скоро трябваше да стане и да обиколи кораба, за да се успокои, че всичко е наред, макар да знаеше, че ще е така. С такъв кораб не можеше да се случи нищо лошо.

„Връщаме се у дома — тихо каза Търсача в ума на Блейк. — Отново у дома.“

„Но не за дълго — рече му Блейк. — Само за толкова, колкото да съберем данните, които пропуснахме по-рано — които нямаше време да събереш. После продължаваме натам, откъдето сетивата ти ще могат да стигнат до други звезди.“

„И ще продължаваме все напред — помисли си той — ще пътуваме вечно, за да жънем плодовете на други звезди, и ще обработваме данните, събрани от тях чрез биологичния компютър ума на Мислителя. Ще търсим, вечно ще търсим загатвания и отговори, които да впишат модела на Вселената в разбираема рамка. Много неща, които все още никой не подозира.“

„Търсача греши — каза Мислителя. — Ние нямаме дом. Ние не можем да имаме дом. Променливия разбра това. След време ще осъзнаем, че не се нуждаем от дом.“

„Корабът ще бъде наш дом“ — рече Блейк.

„Не корабът — възрази Мислителя. — Щом настояваш за дом, нека бъде Вселената. Целият космос е наш дом. Цялата Вселена.“

Това по същество беше същото, което се беше опитал да му каже умът на Тиодор Робъртс, че Земята е точка в пространството. Както, разбира се, и всички други планети, всички други звезди. — само точки от материя и енергия, концентрирана някъде, с пустота помежду им. Разумът, беше казал Робъртс, е единственото, което има значение. Не животът, материята или енергията, а разумът. Без разума цялата тази пръсната материя, цялата пламтяща енергия, цялата пустота не беше от значение, защото нямаше никакъв смисъл. Макар че, помисли си Блейк, би било добре да има пристан някъде из цялата тази пустота, да може да посочи, дори само наум, някоя конкретна точица от енергия и да каже — „Това е моят дом“. Да има място, с което да се свързва, да притежава някаква отправна точка.