Читать «Върколак» онлайн - страница 74

Търсача скочи на крака и се обърна, насочвайки сетивния си лъч надолу. И те бяха там — катереха се по хълма, без вече да свеждат носове към земята, а вдигнали високо муцуни, за да не изпуснат миризмата, която следваха.

С изумление осъзна — а трябваше да се досети още на предишния хълм, когато за първи път беше чул лая, че кучетата не преследват миеща мечка. Бяха попаднали на по-едър дивеч.

Обзе го ужас и той се обърна, за да се втурне надолу по хълма. Кучешката глутница зад него стигна до хребета и дивата песен на преследването, вече незаглушавана от стръмния склон, закънтя съвсем ясно.

Търсача се приведе ниско над земята, краката му се превърнаха в размазано от скоростта петно, опашката му се носеше зад него. Той стигна долината, пресече я и пое нагоре по следващия склон. Беше успял да спечели преднина пред кучетата, но отново почувства, че изтощението изсмуква силата на тялото му, и разбра какъв ще е крайният резултат — можеше да надбяга преследвачите си в отчаяни изблици на бързина, но накрая щеше да загуби, щеше да бъде победен, когато умората се усилеше и го забавеше. Навярно по-разумно беше да спре и да се обърне, за да ги изчака. Но те бяха прекалено много. Две-три — той бе сигурен, че е в състояние да се справи с две-три. Но те бяха повече. Можеше да захвърли раницата и облекчен от тежестта и, възстановил равновесието си, да тича по-бързо. Но това нямаше да му помогне много, а беше обещал на Променливия да я носи. Променливия щеше да се ядоса, ако я оставеше. Променливия вече му се бе ядосвал за това, че от време на време забравя за ръцете и дланите си.

Странно, че кучетата го бяха проследили. Като чуждоземец на тази планета, той сигурно беше различен от всичко, което кучетата познаваха, сигурно оставяше различна следа и имаше различна миризма. Но разликата (ако имаше такава), изглежда, не пораждаше у тях страх, а като че ли само усилваше ловната им ярост. Навярно не бе чак толкова различен от съществата на тази планета, колкото си мислеше.

Продължи напред с решителни скокове, но с по-бавно темпо, защото вече се изтощаваше прекалено бързо. Скоро щеше да му се наложи да тича с усилие на волята и знаеше, че когато това стане, краят му ще е близо.

Можеше, разбира се, да накара Променливия да поеме контрола. Навярно, ако следата се превърнеше в човешка, кучетата щяха да я загубят, а дори да продължеха да го преследват, нямаше да нападнат човек. Но не искаше да стори това. Би трябвало да се справи сам. Търсача откри в себе си упорита гордост, която не му даваше да се обърне към Променливия.

Стигна на хребета и под него се разпростря долината, а там светеше самотният прозорец на къща. И в ума му започна да се оформя план.

Не Променливия, а Мислителя. Това можеше да свърши работа.

„Мислителю, можеш ли да извлечеш енергия от къща?“

„Да, разбира се. Вече го направих веднъж.“

„Ако си извън къщата?“

„Стига да съм достатъчно близо.“