Читать «Върколак» онлайн - страница 59

Дали Илейн щеше да дойде, или щеше да предаде информацията в полицията или в болницата? Не можеше да я обвинява, ако го предадеше. Откъде тя можеше да е сигурна, че не е луд, дори опасен луд? Спокойно можеше да си помисли, че ще е по-добре да го предаде.

Всеки момент можеше да пристигне пронизително свирещ полицейски кръстосвач и от него да се изсипе орда ченгета.

„Търсачо — каза Променливия, — може би сме в беда. Тя се забави прекалено дълго.“

„Има и други начини — отвърна Търсача. — Ако тя ни провали, ще намерим други начини.“

„Ако пристигне полиция — продължи Променливия, — ще трябва да се превърнем в теб. Никога не бих могъл да избягам от тях. Не виждам много добре в тъмното, болят ме краката и…“

„Когато поискаш — прекъсна го Търсача. — Ще бъда готов. Само ми кажи.“

В ниското се обади миеща мечка. Блейк потръпна.

„Още десет минути — помисли си той. — Давам и още десет минути. Ако дотогава не дойде, ще изчезваме оттук.“

И се зачуди как ще разбере, че са изтекли десет минути, без часовник.

Клечеше нещастен, разколебан, самотен. Извънземен. Извънземен в един свят на същества, чието тяло носеше. Имаше ли изобщо някакво място, не само на тази планета, а в цялата Вселена, за него?

„Аз съм човек — беше казал той на Мислителя. — Настоявам, че съм човек.“

Но какво право имаше да настоява?

„Спокойно, момче — каза Търсача. — Спокойно. Спокойно. Спокойно.“

Времето минаваше. Миещата мечка мълчеше. Някъде в гората зацвъртя птичка, разбудена и смутена от някаква дебнеща я опасност или въображаема заплаха.

По настланата ивица бавно се приближи кола и спря до тротоара срещу телефонната кабина. Клаксонът и тихо сигнализира.

Блейк се изправи иззад храстите, махна с ръка и тихо извика:

— Насам.

Вратата на автомобила се отвори и оттам излезе Илейн. Носеше вързоп.

Момичето мина покрай телефонната кабина, насочи се към храстите и на три метра от него спря.

— Дръжте — каза тя и му подхвърли вързопа.

С вцепенени от студ пръсти Блейк го развърза и се намъкна в дрехите. Сандалите бяха здрави, робата — от черна вълна, с качулка. Щом се облече, излезе от храстите и тръгна към нея.

— Благодаря — каза Блейк. Почти бях замръзнал.

— Съжалявам, че се забавих толкова — рече тя. — През цялото време си мислех, че умирате от студ. Но трябваше да намеря нещата.

— Какви неща?

— Нещата, които ще ви трябват.

— Не разбирам — каза той.

— Нали казахте, че бягате. Имате нужда не само от дрехи. Хайде, елате в колата. Пуснала съм отоплението. Вътре е топло. Блейк се отдръпна и каза:

— Не. Не разбирате ли? Не мога да ви забърквам повече. Не че не съм ви признателен…

— Глупости — прекъсна го тя. — Вие сте доброто ми дело за днес. Той се загърна по-здраво в робата. — Вижте — каза тя, — вие замръзвате. Влезте в колата.

Блейк се поколеба. Беше му студено, а в колата бе топло.