Читать «Върколак» онлайн - страница 57

— Известно време ме гонеше полицията — отвърна той.

— Но вече не ви гонят?

— Не. В момента не. Успяхме да им се изплъзнем.

— Колко сте?

— Обърках се. Исках да кажа, че успях да им се изплъзна.

Тя дълбоко си пое дъх и се съсредоточи.

— Къде сте?

— Не съм съвсем сигурен. Градът вече не е такъв, какъвто го познавах. Предполагам, че съм в южния край на стария мост Тафт.

— Стойте там — каза тя. — Внимавайте за колата ми. Ще карам бавно и ще ви търся.

— Благодаря…

— Един момент. Сетих се нещо. Обаждате се от телефонна будка, нали?

— Точно така. — Трябва ви монета, за да задействате този вид телефон. Без дрехи и така нататък откъде монета?

На лицето му се изписа кисела усмивка.

— Монетите падат в едни малки кутийки. И с един камък…

— Разбили сте касичката?

— Аз съм роден престъпник — отвърна той.

— Разбирам. Най-добре ми дайте номера на телефона и стойте близо до него, за да ви се обадя, ако не успея да ви открия — ако не сте там, където ви се струва.

— Един момент.

Той погледна към табелката над апарата и прочете номера. Тя намери молив и го записа на полето на един вестник. После каза:

— Нали разбирате, че поемате риск? Номерът може да бъде проследен и ако ме чакате…

Той се усмихна иронично.

— Разбирам. Но поемам риска. Вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам.

ГЛАВА 21

„Тази жена? — попита Търсача. — Жена е, нали?“

„Да — отвърна Променливия. — Истинска жена. Бих казал, че е красива.“

„Почти нищо не разбирам — каза Мислителя. — Концепцията е нова за мен. Жена е същество, към което може да се проявява обич ли? Привличането, доколкото разбирам, трябва да е взаимно. Жена, на която да можеш да се довериш?“

„Понякога — отвърна Променливия. — Зависи от много неща.“

„Не разбирам отношението ти към жените — измърмори Търсача. — Те не са нещо повече от обикновени продължители на расата. В подходящото време и сезон…“

„Твоята система — прекъсна го Мислителя — е неефикасна и отвратителна. Ако се появи нужда, аз сам съм си продължител. Въпросът сега, струва ми се, не е в социалното или биологичното значение на тази жена, а дали можем да и се доверим?“

„Не знам — отвърна Променливия. — Но мисля, че можем.“

Треперейки, той приклекна зад някакви храсти. Зъбите му започваха да тракат. Във вятъра, който вееше от север, се усещаше дъх на мраз. Блейк предпазливо размърда крака, за да облекчи болката в тях. Докато тичаше в мрака, беше наранил пръстите си. Бе стъпил на нещо остро и сега го болеше.

Пред него беше телефонната кабина. Надписът над нея слабо светеше. Зад нея бе улицата, почти съвсем пуста. От време на време профучаваше по някой земеход, но винаги много бързо. Мостът кухо отекваше, когато колите минаваха по него.

Блейк се приведе по-ниско зад храстите. За Бога, какво положение! Клекнал тук, гол и полузамръзнал, чакаше едно момиче, което беше виждал само два пъти, да му донесе дрехи, а не бе съвсем сигурен, че то ще го направи.

При спомена си за телефонния разговор той сбърчи лице. Беше му се наложило да събере цялата си смелост, за да се обади, и не би я обвинявал, ако бе отказала да го изслуша. Но тя го беше изслушала. Уплашена, естествено, и навярно донякъде изпълнена с подозрение, но кой не би се държал така? Съвсем непознат мъж, който се обажда с глупава, ако не и смущаваща молба за помощ.