Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 4
Тери Гудкайнд
Погледът на Дженсън попадна върху забележителния нож на колана му. Именно лъскавата му дръжка бе привлякла вниманието и. При вида и се вцепени, трябваше и време, за да осъзнае, че притежателят на оръжието е мъртъв. В едно беше сигурна — изключено е обикновен войник да има такъв изящен нож. Може би струваше повече от всички ножове, които бе виждала през живота си, взети заедно.
В сребърната дръжка беше издълбана буквата „Р“ . Въпреки това ножът си оставаше произведение на изкуството.
Майка и я бе научила да си служи с нож още от малка. Прииска и се да я зарадва с подарък като този.
Чула името си, тя подскочи.
Не сега. Добри духове, само не сега. Не и тук.
Рядко бе изпитвала омраза, но определено ненавиждаше гласа, който чуваше от време на време.
Не му обърна внимание — както обикновено. Насили се да продължи претърсването, за да види дали не би могла да научи още нещо за мъжа. Опипа кожените ремъци за тайни джобове, но не откри нищо подобно. Туниката му бе семпла, без украси и джобове.
Тя стисна зъби.
— Остави ме на мира — изрече гласно, макар и тихо.
Този път беше различно. Стори и се, че гласът не е вътре в главата и, както го чуваше обикновено.
— Остави ме на мира — изръмжа тя по-силно.
Вдигна глава и видя вперените в нея очи на мъртвия войник.
Внезапно връхлетелият я мощен облак и вятър беше като леденото докосване на пръстите на духовете върху лицето и.
Сърцето и щеше да се пръсне. Въздухът заседна в гърлото и, мъчейки се да излезе на пресекулки, сякаш коприна, притисната към пресъхнала кожа. Без да откъсва ококорените си очи от лицето на мъртвия войник, тя заотстъпва назад по пътеката.
Държа се глупашки. Знаеше го. Човекът е мъртъв. Абсурдно е да я е погледнал. Изключено. Погледът му се взира в смъртта, това е. Както мъртвата риба в мрежите — тя има същия празен поглед. Каква е глупачка. Само и се е сторило, не е възможно да я гледа.
Но дори така да е, дори мъртвите очи да могат да я видят, предпочиташе да не са обърнати към нея.
Боровете, извисяващи се над каменистия хълм, се поклащаха на вятъра, оголелите кленове и дъбове размахваха кокалестите си ръце, ала Дженсън не откъсваше поглед от трупа. Вслушваше се напрегнато да долови шепота. Устните на войника не помръдваха. Така си и знаеше. Гласът идваше от собствената и глава.
Лицето му беше обърнато към пътеката, откъдето бе полетял към смъртта си. Преди и се беше сторило, че очите му гледат право натам, но сега като че ли бяха обърнати повече към нея.
Обви с пръсти дръжката на ножа си.
Дженсън.
— Остави ме на мира. Няма да се предам.
Гласът за пръв път искаше от нея да се предаде. Беше свикнала с него, чуваше го, откакто се помнеше, но подобно нещо и казваше за пръв път. Вкопчи се в тази Мисъл.
След миг гласът се обади отново.
