Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 2

Макар войникът да бе мъртъв, не и се нравеше главата му да е обърната към нея, затова се изправи, повдигна дългите поли на роклята си и заобиколи тялото. Внимателно сгъна парчето хартия както си беше и го пъхна в джоба си. По-късно щеше да има време да се тревожи за написаното. Предполагаше как ще реагира майка и на двете думи.

Решена да приключи докрай претърсването, приклекна от другата страна на мъжа. Така както се бе извъртял, все едно гледаше към пътеката, откъдето бе паднал. Сякаш се питаше какво ли е станало и как се е озовал на дъното на дълбоката скалиста долина с прекършен врат.

Наметалото му нямаше джобове. Към колана му бяха привързани две кесийки. В едната имаше сух спирт, брус и ремък за точене. Другата бе пълна с дрънкулки. Никъде нямаше име.

Ако войникът познаваше местността като Дженсън, би избрал обиколния маршрут покрай скалата, вместо да минава по стръмната пътека горе, където по това време на годината се задържаха опасни заледени участъци. Ако пък не е искал да губи набраната височина, е могъл поне да избере пътя през гората, въпреки че оттам се вървеше по-трудно заради избуялия клонак. Станалото — станало. Ако имаше как да разбере самоличността му, Дженсън можеше да се свърже с негови близки или поне с някой, който го познава. Хората щяха да питат. Вкопчи се в тази извинителна мисъл и продължи да рови.

Някак по инерция в главата и отново се върна въпросът какво ли прави този човек тук. Не искаше да приеме, че красноречивият отговор се крие в прилежно сгънатото късче хартия. Не можеше да няма друго обяснение. Но какво ли би могло да бъде? Ако искаше да прегледа и другия му джоб, трябваше да отмести ръката му.

— Простете ми, добри духове — прошепна и повдигна отпуснатата ръка.

Безжизнена, тя бе тежка и неподвижна. Дженсън сбърчи нос с отвращение. Човекът бе вкочанен като ледената земя под него, студен като пръските дъжд, падащи от стоманеното небе. По това време на годината безжалостният западен вятър почти винаги довяваше сняг. Необичайната упорита мъгла и ситният дъждец определено бяха направили заледените участъци по пътеката през върха още по-опасни. Трупът го доказваше.

Дженсън знаеше, че ако постои още известно време тук, приближаващият зимен дъжд няма да и прости. Беше наясно, че всеки, който дръзне да остане навън в такова време, рискува да заплати за безразсъдството с живота си. За късмет тя живееше наблизо. Но не се ли прибереше скоро, майка и щеше да се разтревожи и щеше да тръгне да я търси, а Дженсън не искаше да я излага на лошото време и влагата.

Бе понесла към къщи пълните мрежи с риба от езерото. Майка и я очакваше. Сега мрежите лежаха оттатък мъртвото тяло на мъжа, където Дженсън ги бе захвърлила, покрусена от ужасната гледка.

Пое си дълбоко дъх, за да си възвърне увереността, и се насили да довърши претърсването на джобовете му. Каза си, че сигурно вече някоя жена се тревожи за грамаданския си красавец, пита се дали той е добре, дали е на топло и сухо.