Читать «Колоните на сътворението» онлайн - страница 17

Застинала в почуда, жената бавно вдигна оръжието в две те си ръце и прошепна:

— Добри духове…

— Знам — прекъсна я Дженсън. — Направо подскочих от страх, когато го видях за пръв път. Себастиан каза, че е прекрасно оръжие, което би било жалко да отиде под земята. Помоли ме да го задържа. За себе си остави меча и ятагана. Обещах му да ти дам ножа. Каза, че се надява с този нож да се чувстваш по-сигурна.

Майка и бавно поклати глава.

— Това ни най-малко не ме успокоява — само като си представя какъв човек се е навъртал наоколо. Никак не ми харесва тая работа, Джен. Никак.

По очите и личеше, че се тревожи за неща, доста по-сериозни от факта, че дъщеря и е довела в къщата им нечакан гост.

— Себастиан е болен, майко. Не може ли да остане да пренощува тук? Постарах се да разбере, че по-скоро той трябва да се страхува от нас, отколкото ние от него.

Майка и я изгледа с дяволита усмивка.

— Умницата ми.

И двете знаеха, че за да оцелеят, трябва да се държат една за друга, да играят отработените си роли, при това без много приказки.

Майката въздъхна, сякаш в миг осъзнала от колко много неща е лишена дъщеря и в живота си. Нежно я погали по косата и отпусна ръка на рамото и.

— Добре, скъпа — отрони най-сетне. — Нека остане.

— Ще го нахраня. Казах му, че задето ми помогна, ще получи топла вечеря.

Усмивката на майка и грейна още по-ослепителна.

— И вечеря ще има.

Най-накрая тя извади ножа от ножницата. Огледа го с критичен поглед, докосна острието, претегли го на ръка. Превъртя го между пръстите си, за да го усети по-добре.

Накрая го задържа върху разтворената си длан, загледана в буквата „Р“. Дженсън можеше само да гадае какво изпитва майка и, докато безмълвно разглежда емблемата на рода Рал.

— Добри духове!

Дженсън не каза нищо. Разбираше я. Това бе наистина ужасяващо.

— Майко! — прошепна тя и изтръгна другата жена от мрачните и мисли. — Почти мръкна. Може ли да отида да доведа Себастиан и да му покажа нишата?

Майка и прибра ножа и с усилие прогони нахлулите в главата и болезнени спомени.

— Да, няма да е зле да го доведеш. Покажи му къде ще пренощува. Запали му огън. Ще сготвя рибата и ще му сваря билки, за да смъкнем температурата. Остани при него, докато дойда. Не го изпускай от очи. Ще вечеряме там с него. Не искам да влиза в къщата.

Дженсън кимна. Докосна майка си по ръката и я спря, преди жената да е тръгнала към къщата. Толкова и се искаше да няма причина да го прави. Какво не би дала, за да не стоварва на плещите и такава грижа. Но нямаше как.

— Ще трябва да се махнем от тук, майко — прошепна тя едва чуто.

Майка и я изгледа с изненада.

— Открих нещо в джоба на загиналия войник.

Дженсън извади от джоба си бележката и я разгъна върху отворената си длан.

Очите на майка и се взряха в двете думи, изписани на листа.

— Добри духове… — Това бе единственото, което успя да пророни.

Обърна се и огледа къщата, сякаш искаше гледката да попие в душата и. Очите и плувнаха в сълзи. Дженсън знаеше, че това място се бе превърнало в дом и за майка и.