Читать «Сенчести души» онлайн - страница 32

Мередит се втренчи в нея.

— Това означава, че могат да разберат дали тези превръзки са били изцапани или не от кръвта на Мат — рече тя. — Което може да подкрепи, но може и да опровергае твоята версия за случилото се и да насочи разследването към друго обяснение.

— Никакво друго обяснение няма. Превръзките просто са просмукани с кръв. — Каролайн рязко се надигна, отиде до скрина, издърпа едно чекмедже измъкна оттам нещо, което някога сигурно е било спортен бандаж. Сега червенееха дори и на тази оскъдна светлина.

Докато гледаше във вкоравената тъкан на фона на червената светлина, Бони проумя две неща. Първо, тя не беше част от превръзката, която госпожа Флауърс бе направила на ръката на Мат сутринта, след като той беше нападнат. Второ, наистина цялата бе просмукана с кръв.

Светът сякаш се завъртя около нея. Дори и да вярваше на Мат, това ново откритие я изплаши. Тази нова версия можеше да сработи — особено, при положение че никой не можеше да открие Мат, за да му се вземе кръвна проба.

Нали самият Мат бе признал, че му се губело част от времето през онази нощ… за което нямал никакъв спомен.

Но това още не означаваше, че Каролайн казва истината! Защо ще започне с една лъжа, а после ще я промени, когато разбере, че фактите не й изнасят?

Очите на Каролайн имаха същия цвят като очите на котките. А котките си играят с мишките само за да се забавляват. Само за да ги гледат как ще побягнат.

Мат беше побягнал…

Бони поклати глава. Внезапно почувства, че повече не може да стои в тази къща. Тя някак си се бе загнездила в мозъка й, карайки я да приеме всички невъзможни ъгли на изкривените стени. Дори вече свикна с отвратителната миризма и противната червена светлина. Но сега, когато Каролайн държеше просмукалата с кръв превръзка и й обясняваше, че това е кръвта на Мат…

— Отивам си у дома — обяви Бони внезапно. — Мат не го е направил. А аз… аз повече няма да се върна тук!

Съпроводена от кискането на Каролайн, тя се извъртя, като се постара да не гледа към „уютното гнездо“, което Каролайн си бе свила под бюрото. Имаше празни бутилки и полупразни чинии с храна, както и смачкани дрехи. Всичко можеше да се крие под тях — дори и някой малах.

Но докато Бони отстъпваше към вратата, стаята сякаш се движеше заедно с нея, дори ускори завъртането й, така че момичето се завъртя два пъти около себе си, преди да успее да се спре.

— Почакай, Бони, почакай, Каролайн — извика Мередит почти обезумяло. Каролайн сгъна тялото си като акробат и пак се скри под бюрото. — Каролайн, ами Тайлър Смолуд? Не ти ли пука, че той е истинският баща на твоите… твоите деца? Колко пъти се срещахте, преди той да се сдуши с Клаус? И къде е сега Тайлър?

— Мъррртъв е. Само толкова зная. Ти и твоите пррриятели го убихте. — Отново заръмжа, но този път поне не чак толкова злобно. По-скоро напомняше на тържествуващо котешко мъркане. — Изобщо не ми липсва, така че надявам се завинаги да си остане мъртъв — довърши Каролайн с приглушено кискане. — Той никога нямаше да се ожени за мен.

Бони трябваше да се махне оттук. Затърси пипнешком дръжката на вратата. Намери я, но очите й се заслепиха. Толкова дълго бе стояла в този червеникав полумрак, че светлината в коридора й подейства като яркото слънце на пустинята.