Читать «Сенчести души» онлайн - страница 244

Насочената нагоре светлина леко помръкна.

— Ох, Господ да ни е на помощ — съвсем тихо промълви госпожа Флауърс с треперещ глас. — Мат, скъпи, добре ли си?

— Да, госпожо. Но… — От прекомерното напрежение Мат не можеше да намери нужните думи. — Какво, по дяволите, беше това?

Леко се изненада, като чу отговора на госпожа Флауърс:

— Тъкмо това се питам и аз!

— Почакайте, там нещо мърда. Дръпнете се назад!

— Скъпи Мат, внимавай с това оръжие…

— Но това са хора! О, Боже мой! Та това е Елена. — Мат изведнъж се свлече на земята. Сега можеше само да шепне. — Елена. Тя е жива. Жива е!

Пред смаяния поглед на Мат група хора започнаха да се изкачват, помагайки си един на друг, от една яма с идеална правоъгълна форма, внезапно зейнала насред лехата на госпожа Флауърс, засадена с ангелика. Ямата беше с идеални правоъгълни очертания и дълбочина навярно около метър и половина.

Мат и госпожа Флауърс чуваха гласове.

— Добре — казваше Елена, като се наведе над ямата. — А сега се хвани за ръцете ми.

Но как само беше облечена! В някаква яркочервена дрипа, през която се виждаха краката й, целите в рани и драскотини. А на всичкото отгоре — е, смело можеше да се каже, че остатъците от роклята й не прикриваха тялото й повече от едни бански. Освен това носеше най-големите и най-блестящи бижута, които Мат някога бе виждал.

Разнесоха се още гласове. Мат направо изпадна в шок.

— Ще внимаваш, нали? Искам да те повдигна…

— Мога сам да се изкатеря. — Това несъмнено беше Стефан.

— Ето, видя ли? — зарадва се Елена. — Той каза, че може сам да се изкачи!

— Oui, но може би едно леко повдигане…

— Сега едва ли е време за мъжкарски изяви, малък братко. — А това, каза си Мат и неволно стисна револвера, беше Деймън. Благословените куршуми…

— Не, искам да се справя сам… добре… успях. Ето.

— Ето! Видя ли! С всяка секунда се подобрява! — зарадва се Елена.

— Къде е диамантът? Деймън? — извика Стефан разтревожено.

— Пазя го на сигурно място. Успокой се.

— Искам да го подържа. Моля те.

— Повече, отколкото искаш да ме прегърнеш? — попита Елена. Нещо се замъгли, след което Стефан отново лежеше в прегръдките на Елена, докато тя му говореше: — Успокой се, успокой се.

Мат ги гледаше смаяно. Точно зад тях се изправи Деймън, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Аз ще пазя диаманта — решително заяви той. — Ти си гледай момичето.

— Извинете… съжалявам, но… моля, може ли някой да ме измъкне? — А това беше Бони! Бони, звучаща жаловито, но не изплашено или нещастно. Напротив! Бони се кискаше! — Взехме ли всичките торби със звездните сфери?

— Взехме всички, които намерихме в онази къща. — А това вече беше Мередит. Слава Богу. Всички бяха успели да се измъкнат. Но въпреки смайването си, Мат отново отклони поглед към онази фигура — онази, която изглежда надзираваше всичко — онази със златистата коса.

— Звездните сфери са ни необходими, защото всяка от тях може да се окаже… — започна тя, когато Бони се развика:

— О, вижте! Вижте! Та това са госпожа Флауърс и Мат!

— Къде? Къде, Бони? — запита Елена властно.