Читать «Сенчести души» онлайн - страница 242

— Можете ли вие четиримата да носите Стефан и да се сражавате, ако се наложи? — тихо попита Сейдж. И — след секунда, докато проумеят какво иска да каже — проехтяха три писъка на протест с три различни момичешки интонации.

— Не! О, моля те, не! О, не ни напускай! — замоли се Бони.

— Нима няма да дойдеш у дома с нас? — попита прямо Мередит.

— Заповядвам ти да влезеш, при това бързо! — нареди му Елена.

— Каква властна жена — промърмори Сейдж. — Е, ами, изглежда Махалото на съдбата отново отмери своя ход. Аз съм само обикновен мъж и се подчинявам.

— Какво? Това означава ли, че идваш с нас? — извика Бони.

— Да, означава, че идвам. — Сейдж вдигна нежно на ръце изнемощелия Стефан и пристъпи в малката кабина зад вратата. За разлика от предишните ключове, които Елена използва днес, този изглежда задействаше асансьора с нещо като гласови команди… или поне така се надяваше. В крайна сметка Шиничи и Мисао се нуждаеха само от един ключ за двамата. А сега няколко души искаха да отидат едновременно на едно и също място.

Надеждата не я напускаше.

Сейдж хвърли на земята старото одеяло на Стефан. Нещо изтрополи върху земята.

— О… — Стефан се протегна немощно към него. — Това е диамантът на моята Елена. Намерих го на пода след…

— Има още много там, откъдето е взет — каза Мередит.

— За него е важен — намеси се Деймън, който вече бе вътре. Вместо да влезе по-навътре в асансьора, в малката кабина, която можеше да изчезне всеки миг, да замине за Фелс Чърч, преди той да се върне, Деймън излезе във фоайето, огледа внимателно пода и коленичи. После бързо взе нещо, изправи се и се върна в кабината.

— Искаш ли да го вземеш, или да остане в мен?

— Нека остане в теб. Пази го… за мен.

Всеки, който познаваше миналото на Деймън, особено отношенията му с Елена и знаеше за древния диамант, принадлежащ на Елена, би казал, че Стефан сигурно е полудял. Но Стефан не беше луд.

Той обхвана ръката на брат си, която държеше диаманта.

— Разчитам на теб — промълви той с едва забележима усмивка.

— Не зная дали сте забелязали — заговори Мередит, — но има един бутон вътре в тази измишльотина.

— Натисни го! — извикаха Сейдж и Бони, но викът на Елена ги заглуши:

— Не, почакай!

Беше видяла нещо. В другия край на фоайето пазителите явно не можеха да спрат един невъоръжен гражданин, който влезе в помещението и го прекоси с припряна, но елегантна походка. Беше висок приблизително метър и осемдесет, облечен в снежнобяла туника и панталони, в тон с дългата му бяла коса. Имаше щръкнали лисичи уши и дълга копринена опашка, която се поклащаше след него.

— Затворете вратата! — изрева Сейдж.

— О, Боже! — прошепна Бони.

— Може ли някой да ми каже какво, по дяволите, става? — озъби се Деймън.

— Не се тревожи. Това е един приятел от затвора. Мълчалив приятел. Хей, и ти си излязъл! — Стефан му се усмихваше, което бе достатъчно, за да успокои Елена. Новодошлият държеше нещо в протегнатите си ръце, което — едва ли би могло да е това, на което приличаше — вече приближаваше и наистина приличаше на букет цветя.