Читать «Сенчести души» онлайн - страница 240

— Сега отново ни трябва твоят ключ, Елена — прозвуча гласът на Деймън над нея.

Елена нежно отстрани Стефан от гърлото си.

— Само за миг, скъпи. Само за миг.

Когато погледна към вратата, Елена застина смутено. Имаше отвор, но нищо не се случи, когато пъхна пръстена в него и го бутна напред, натисна го и го завъртя наляво и надясно. С крайчеца на окото си видя някаква тъмна сянка над себе си, но не й обърна внимание, решила, че е незначителна, но тя се спусна с писък към нея, като пикиращ бомбардировач, а стоманените нокти се протегнаха към плячката.

Нямаше покрив. Ноктите на Блудуед най-старателно го бяха изтръгнали.

Елена го знаеше.

Защото незнайно как, Елена внезапно видя цялата ситуация, не само своето участие в нея, а сякаш бе някаква друга личност, отделена от тялото си, разбираща много повече неща, отколкото жалката малка Елена Гилбърт.

Пазителите бяха тук, за да предотвратят второстепенните повреди.

Те не можеха, нито щяха да спрат Блудуед.

Елена знаеше и това.

Всички, които тичаха надолу по другия коридор, се държаха като обичайни жертви на кукумявката. Всички се бяха устремили към скривалищата си.

Някак си Елена го знаеше.

Но сега, замъглено, ала все пак достатъчно ясно, Блудуед видя онези, които преследваше от самото начало — крадците, опустошили гнездото й, онзи, който бе извадил едното от огромните й и кръгли далекогледи очи и я бе срязал толкова дълбоко, че другото й око се бе напълнило с кръв.

Елена го чувстваше.

Блудуед знаеше, че те бяха онези, заради които тя си бе счупила клюна. Престъпниците, варварите, онези, които щеше да разкъса на парчета, бавно–бавно, крайник по крайник, редувайки ги един с друг, след като сграбчи с ноктите си петима или шестима от тях. Ще ги наблюдава как, лишени от крайници, се гърчат под нея, безпомощни да избягат.

Елена го усещаше.

Под нея.

Точно сега… те се намираха точно под Блудуед.

Блудуед се стрелна надолу.

— Сейбър! Талон! — изкрещя Сейдж, но Елена знаеше, че този път нищо нямаше да отвлече вниманието на кукумявката. Нямаше да има нищо друго, освен убийства, бавно разкъсани тела и викове, отекващи сред единствената стена на фоайето.

Елена си го представяше.

— Няма да се отвори, по дяволите! — извика Деймън. Той насочваше китката на Елена, за да движи ключа в отвора. Но колкото и да дърпаше или натискаше, нищо не се получаваше.

Блудуед вече почти ги достигаше.

Връхлиташе с все по-голяма скорост, хвърляйки телепатически образи пред себе си.

Разтягаше мускули, стави пукаха, кости се цепеха…

Елена знаеше…

НЕЕЕЕЕ!

Гневът на Елена избухна.

Внезапно осъзна какво трябва да направи, ала вече бе твърде късно, за да изведе Стефан през вратата, затова изкрещя:

— Криле на Защитата!

Блудуед, на около два метра от тях, се удари в бариера, която дори ядрена ракета не би могла да порази. Връхлетя със скоростта на бясно движеща се кола, но с размерите на средно голям самолет.

Ужасът избухна, когато клюнът на кукумявката удари крилете на Елена. В горния си край те бяха яркозелени, обсипани с проблясващи изумруди, а в долния бяха покрити с кристали в розовия оттенък на зората. Крилете обгърнаха шестте човешки създания и двете животни — и не помръднаха и на милиметър, когато Блудуед се стовари върху тях.