Читать «Сенчести души» онлайн - страница 238

— Поне мога да те видя. Имах… имах снимка. Но те, разбира се, ми я взеха. Скъсаха я, при това много бавно, като на всичкото отгоре ме принудиха да гледам разкъсването й. Понякога ме караха аз да я късам. Ако откажех, те…

— О, скъпи! Стефан, скъпи! Погледни ме. Вслушай се в звуците в затвора. Блудуед го разрушава. Защото откраднах от гнездото й другата половина на ключа. Стефан, аз не съм сън. Не виждаш ли? Те някога показали ли са ти това? — Протегна ръката си, върху чийто пръст блестеше двойният лисичи пръстен. — Сега — сега — къде да го сложа?

— Ти си топла! Решетките са студени — промълви Стефан и сграбчи ръката й. Сякаш рецитираше детски стихчета.

— Виждаш ли! — извика Елена триумфално. Нямаше нужда да сваля пръстена. Стефан държеше другата й ръка. Ключалката беше на принципа на пръстен с печат. Притисна го към вдлъбнатината в стената. Когато не се случи нищо, го завъртя надясно. Отново нищо. Завъртя го наляво.

Решетките на килията започнаха бавно да се вдигат към тавана.

В първия миг Елена не можа да повярва на очите си и реши, че халюцинира. После се обърна рязко и погледна към пода. Видя, че решетките вече са поне на половин метър над него.

След това се извърна към Стефан, който отново се бе изправил.

Двамата паднаха отново на колене. Щяха да пълзят като змии, ако бе необходимо — толкова огромна бе нуждата им да се докоснат. Но заради хоризонталната решетка беше невъзможно да се уловят за ръцете, докато тя се вдигаше.

В следващия миг решетките бяха вече над главата на Елена и тя държеше Стефан — държеше Стефан в прегръдките си! — ужасена, че пръстите й напипват костите му, но го държеше и никой не можеше да я убеди, че е халюцинация или сън. Ако двамата със Стефан трябваше да умрат, щяха да умрат заедно. Нищо друго нямаше значение, освен да не се разделят никога повече.

Трескаво обсипа с целувки непознатото, костеливо лице. Странно, но нямаше брада, гъста и дълга брада, тъй като вампирите нямаха бради, освен ако не са имали, когато са станали вампири.

После изведнъж килията се изпълни с хора. Добри хора. Те се смееха и плачеха, и й помагаха да направи импровизирана носилка от миризливите одеяла и сламеника на Стефан. Никой не изпищя, когато върху им наскачаха въшки, защото всички знаеха, че Елена ще се обърне и ще му разкъса гърлото като Сейбър. Или по-скоро като Сейбър, но с чувство, нали така все повтаряше госпожа Кортланд — с чувство. А за Сейбър беше просто работа.

Сетне изведнъж нещата се объркаха — Елена се взираше в любимото лице на Стефан, стискаше носилката му и тичаше — той беше лек като перце — нагоре по различен коридор от този, по който бе дошла дотук. С рамене и лакти си проправяше път. Очевидно всички същества в Ши но Ши бяха избрали другия коридор, за да изплуват. Несъмнено от другата страна ги очакваше безопасно убежище.

И дори докато Елена се питаше как може едно лице да е толкова чисто, красиво и съвършено дори когато приличаше почти на оголен череп, не спираше да тича с приведени рамене. Надвеси се над Стефан, а косата й се спусна и ги закри като завеса, така че двамата останаха изолирани от света. Те бяха сами и тя прошепна в ухото му: